За честта на крадеца [bg]

Беше разочароващо лесно да намеря хората на Мардата, както и скривалището им. Той се бе настанил зад комарджийска дупка над дюкяна на някакъв шапкар. Комарджийското свърталище беше не толкова прикритие, колкото източник на доходи, ако можех да съдя по оживлението вътре. Проврях се между масите към вратата в дъното, която ми се стори доста смалена заради огромното острие до нея.

— Мардата вътре ли е? — попитах и посегнах към дръжката, но ръката ми изчезна под внушително парче месо с пръсти накрая.

— Излезе.

Вторачих се подчертано в пролуката под вратата. Сянка затъмни за миг светлата ивица.

— Ъхъ… — Опитах да си дръпна ръката, но тя не помръдна. — Е, ако все пак не е излязъл, може би ще му кажеш, че Дрот е тук. Ще поиска да говори с мен.

— Не иска. Каза, че за тебе го няма.

Значи Мардата бе научил, че съм в Десетте пътя, и беше заповядал да ме напъдят. Интересно.

Отметнах глава назад, за да погледна острието в очите. Той се усмихна и ми показа жълтите си зъби, все едно подканяше: „Направи някоя глупост, моля те“.

— Имаш ли си име? — попитах го.

Още по-зъбата усмивка.

— По-бавно ли трябва да говоря?

Той се намръщи и стисна пръстите ми по-силно. Присвих очи от болка, когато костите ми се отъркаха една в друга, но не отместих поглед. Накрая той ме пусна. Не си дръпнах ръката припряно, а я отпуснах небрежно покрай крака си.

— Разкарай се — заповяда той.

Постоях колкото да си зададе въпроса трябва ли да ме изхвърли, после се обърнах и излязох.

Тъмносиньото небе вече почерняваше. Зад мен един от хората на Мардата се подпря на стената до входа. Още един се присъедини към него, усмихна се и ми помаха с ръка за сбогом. Схванах намека.

Отдалечих се на четири пресечки, за да видя следи ли ме някой, заобиколих и поех по покривите. Нощта беше ясна, а изтъняващата луна нямаше да се покаже още няколко часа. В такъв мрак и с нощното си зрение не се тревожех, че Мардата е пратил някого да пази на покривите. Оказа се обаче, че няма причина да съм предпазлив — горе нямаше никой чак до сградата на шапкаря.

Това ме подтикна да се замисля. Мардата проявяваше или невероятна самоувереност, или невероятна тъпота. Знаех, че не е тъпанар, значи се чувстваше в безопасност и дори не си правеше труда да опази от нежелани гости горните „пътища“. А това не се връзваше с мърморенето срещу него по улиците.

Или пък беше клопка. Но нямаше да науча нищо повече, ако само седя и зяпам покрива.

От двете страни на покрива имаше по три тавански прозорчета. Пет от шестте бяха заковани с дъски. Но на шестото дъските бяха разхлабени. Вътре беше тъмно и с нощното си зрение установих, че преди време тук е имало натрапници, но прахолякът и птичите гнезда показваха, че са се махнали отдавна.

Прокраднах се внимателно не само за да пазя тишина, но и за да не стъпя на гнила дъска. Влажният дъх на мухъл и киселата миризма на нацвъкания от птиците под гъделичкаха носа ми. Отдолу се чуваха виковете, псувните и тракането на чаши в комарджийското свърталище. Но в другия край на тавана врявата отслабна. Коленичих и допрях ухо до дъските. До мен стигаше смътно разговор между двама.