За честта на крадеца [bg]

Хапнах набързо при Проспо, проверих за оставени съобщения в три от обичайните тайници и се впуснах в обиколка по улиците. Не се изненадах, че половината от слуховете през първите два часа се отнасяха за мен — по-точно за опита на Тамас да ме очисти и какво се крие зад покушението. Когато се биеш за живота си пред своя дом, съседите обикновено забелязват суматохата. Почти нищо от чутото не беше точно, имаше и пълни измишльотини, а неколцина дори се стъписаха, че ме виждат жив.

Обяснявах си това с пресилените описания на схватката, докато не се натъкнах на Бетриз. Също като мен и тя беше нос, само че от „широките“. И както си е присъщо на повечето носове, ми каза нещо, което не бих искал да чувам.

— На улицата се говори, че криеш нещо от Нико — сподели тя делово и лапна една маслина.

Бе набучила още шест маслини на ноктите си — най-лесният за нея начин да носи лакомството, което току-що си бе купила.

— Какво?! Как тъй крия нещо от него?

Тя беше висока и стройна, с тъмнокафяви очи и многозначителната усмивчица на истински нос. Глътна маслината и ме удостои тъкмо с такава усмивка.

— Шепнат, че си надушил при него издайник, но не си му казал — обясни и облиза солта от устните си. — Вярно ли е?

Вторачих се в нея безизразно, но мислите ми кипяха. Слухът за издайника уж трябваше да стихва и да изчезва полека, а не да обикаля другите търговци на сведения. Нали бях поискал от Мендрос да пусне мълва, че това са глупости. Защо слухът бе стигнал и до ушите на Бетриз?

— Ти си глупак — изтълкува тя погрешно мълчанието ми. — Дрот, ти най-добре знаеш, че не бива да криеш нищо от Нико.

— Не крия… — Стиснах устни и започнах отначало. — Върша си проклетата работа, която тъкмо ти би трябвало да разбираш — отделям зърното от плявата. Опитвам се да опазя Нико да не съсипе собствената си банда, докато тършува за нещо, което го няма. Защото това са само празни приказки. Няма полза той да се нахвърля срещу всеки, който му се види подозрителен.

— Ти нямаш полза ли? — подхвърли Бетриз.

— И аз, и бандата, и всички наоколо.

— Хм… — недоверчиво изхъмка тя.

— И от кого чу историйката?

— Е, знаеш как е… — Завъртя пръст с нанизана маслина. — Хората приказват.

— Ясно… Колко ще ми струва?

Лъчезарната й усмивка ме огря отвисоко.

— Ей това харесвам в тебе, Дрот — знаеш как да си спестиш излишното дърдорене.

Платих й, научих няколко имена и през остатъка от следобеда проследявах слухове. За щастие нямаше нищо особено за издирване. Мълвата за мен и Нико бе плъзнала наскоро, а приказките за издайника още не бяха набрали сила. Поговорих си с някои хора, дадох малко пари на други, а двама-трима се наложи да притисна. Така нямаше да се избавя от затрудненията завинаги, но поне печелех време.