![Теракотеното куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/1/terakotenoto-kuche-bg-download.jpg)
Теракотеното куче [bg]
- Автор: Камиллери Андреа
- Серия: инспектор Монтальбано #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Книгопис
- ISBN: 978-619-7067-16-3
- Переводчик: Весела Лалова Цолова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теракотеното куче [bg]». Краткое содержание книги:
И всички заедно изчезнаха — небе, дървета, трева. Скалните стени и таван се събраха около тях и той с ужас разбра, че мъртвите от пещерата не бяха двама непознати, а той и Ливия.
Събуди се от кошмара си задъхан, изпотен и веднага мислено поиска извинение от Ливия, че си я беше представил в съня си толкова безсрамна. Какво означаваше кучето? А отблъскващите охлюви, които пълзяха навсякъде?
Това куче обаче трябваше да има някакъв смисъл.
Преди да отиде в участъка, мина през вестникарската будка и поиска двата вестника, които се отпечатваха на острова. И в единия, и в другия правеха пространен анализ за откриването на телата в пещерата, но за намереното оръжие напълно бяха забравили. Вестникът, който се отпечатваше в Палермо, беше сигурен, че е самоубийство от любов, а този, който излизаше в Катания, поддържаше тезата за убийство, без да пренебрегва и тази за самоубийството, дотолкова, че заглавието гласеше:
Двойно самоубийство или двойствено убийство?
приписвайки загадъчни и смътни различия между „двойно“ и „двойствено“. Във всички случаи обаче вестникът се придържаше да не заема позиции, независимо дали се отнасяше за война, или за земетресение, гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло и затова му се носеше славата на независим и свободен. Никой от двата вестника обаче не споменаваше за стомната, гаванката и теракотеното куче.
Монталбано едва беше прекрачил прага на участъка, и Катарела го попита задъхано какво да отговаря на стотиците телефонни обаждания от журналистите, които искаха да ги свърже с него.
— Кажи им, че съм отишъл на мисия.
— А, вие да не сте мисионер? — беше поразяващата шега от страна на полицая, който избухна в здрав смях.
Монталбано прецени, че предната вечер, преди да заспи, беше направил добре, като си беше изключил телефона.
13
— Доктор Паскуано? Монталбано се обажда. Исках да разбера дали има някакви новини.
— Да, господине. Съпругата ми е настинала, а на внучката ми й падна едно зъбче.
— Да не сте ядосан, докторе?
— Ех, да, господине!
— На кого?
— След като ме попитахте дали има някакви новини! С какви очи ме питате в девет сутринта? Какво си мислите — че аз съм прекарал нощта, отваряйки коремите на онези двамата мъртви, като че ли съм някакъв ястреб, лешояд? Аз спя през нощта! А сега работя върху онзи удавник, когото са намерили в Торе Спаката. Който, между другото, не се е удавил, защото, преди да го хвърлят в морето, са го намушкали три пъти в гърдите.
— Докторе, искате ли да се хванем на бас?
— За какво?
— За това, че вие сте прекарали нощта с онези двамата мъртви.
— Добре де, познахте.
— Какво открихте?
— Засега мога да ви кажа малко, трябва да огледам и другите неща. Сигурно е, че са били застреляни. Той в слепоочието, а тя в сърцето. Раната на жената не се виждаше, защото неговата ръка беше отгоре върху нея. Екзекуция по всички правила, докато са спали.
— Вътре в пещерата ли?
— Не ми се вярва. Мисля, че са били закарани там, когато вече са били трупове, следователно са ги префасонирали, като се има предвид, че са били голи.
— Успяхте ли да установите възрастта им?
— Надявам се да не греша, но трябва да са били млади, много млади.
— Според вас откога е този случай?
— Мога да рискувам да направя хипотеза, но я приемете с известно съмнение. Горе-долу отпреди петдесетина години.
— Няма ме за никого и не ме свързвай с никого по телефона за петнайсет минути — каза Монталбано на Катарела.
След това затвори вратата на кабинета си, върна се на бюрото си и се настани. Мими Ауджело също беше седнал, но с изправен гръб, като набит на кол.
— Кой ще започне пръв? — попита Монталбано.
— Започвам аз — каза Ауджело, — с оглед на това, че аз поисках разговора. Защото си мисля, че е дошъл моментът да поговоря с теб.
— Аз съм тук, за да те изслушам.
— Може ли да знам какво съм ти направил?
— Ти? На мен никога нищо не си ми направил. Защо ми задаваш този въпрос?
— Защото ми се струва, че тук, вътре, съм се превърнал в чужд човек. Не ми казваш нищо за това, което правиш, държиш ме на разстояние. И аз се чувствам обиден. Например според теб нормално ли е да скриеш от мен историята за Тано Гърка? Аз не съм Якомуци, който говори наляво и надясно, аз мога да пазя тайна. Това, което се е случило в моя участък, да го научавам от пресконференцията?! Струва ли ти се, че е редно по отношение на човек като мен, който до доказване на противното е и твой заместник?