Знакът на жрицата [bg]

— Добре дошъл, господарю — каза момичето задъхано. Явно бе тичало, за да му отвори вратата. После се поклони грациозно и дълбоко, едно съвсем различно движение от бързия реверанс на сивите като врабчета момичета.

— Благодаря, Саша — каза Валдрако и положи за миг ръка върху блестящата й черна коса. — Наред ли е всичко?

— Да — отвърна тя и се усмихна някак смутено. — Вече да.

Аз се втренчих. Валдрако все още носеше тънката верига, с която бе удрял Тавис, около кръста си. Как можеше малката гъска да стои там и да го гледа, сякаш бе центърът на вселената? Сякаш всичко бе прекрасно само защото той бе наоколо.

— Саша, това е Дина — рече той. — Тя ще живее тук известно време. Може да се настани в зелената стая. И се погрижи да получи по-хубави дрехи от тези, с които е сега.

В последния момент се сетих да сведа глава, така че нито той, нито тя да ме погледнат в очите. Но макар че аз не я гледах, усещах втренчения й поглед.

— Добре, господарю — каза тя и се поклони още веднъж. — Зелената стая. Насам е.

Аз я последвах в каменната къща и се изкачихме по една дървена стълба, боядисана в сиво и зелено. Момичето сви надясно по един коридор, минахме покрай четири заключени врати. Спря се пред петата.

— Тук ще живееш — каза Саша и ми отвори вратата.

Надникнах вътре. Не знам какво бях очаквала, но във всеки случай не и това. Помислих си за Тавис и за мазето, което Валдрако бе споменал, и ми се виждаше странно да получа такава стая, по-голяма от гостната ни вкъщи.

Слугинята Марте бе строга и изглеждаше като току-що излязла от гладачница със своята черна пола и черен корсет върху бялата блуза. По-голямата част от светлокафявата й коса бе прибрана в колосано бяло боне. Стоях права и зъзнех само по тънката хавлия и се надявах жената по-бързо да реши какво се искаше от мен. Бе хубаво отново да съм чиста, но каменният под в кухнята бе студен като лед, когато си стъпил върху него с босите си мокри крака.

— Първо тези — каза тя и посочи купчина бельо. Погледнах купчината с недоверие. Всичко това наведнъж? Да не би да искаше да облека всичко това и то само като бельо?

Явно искаше. Първо дълги бели чорапи, които се държаха благодарение на хитра система от копчета и лентички. След това чифт къси гащета, после още един чифт дълги бели панталонки, които ми стигнаха до глезените и имаха широки харбали в долната част. След това три ката фусти, всяка следваща все по-твърда и набрана от предишната. А да не говорим за белия корсет, който се връзваше на гърба — Марте трябваше да ми помогне.