Кралят на моста

20. АРЕН

АРЕН потърка очи, които сякаш се бяха напълнили с пясък и бяха оставени за седмица под жаркото лятно слънце. Ребрата му туптяха, гърбът го болеше, а по дланите му бяха избили мехури от дългите дни на злоупотреба с ръцете му. Най-лошото обаче бе зъбът — беше почти сигурен, че се е разклатил, когато Лара за малко не бе паднала в морето и го бе ударила с глава в лицето. Той се молеше проблемът да отшуми, иначе Бабинка щеше да му стъжни живота.

— По-готови няма да станем. — Джор отпи голяма глътка от сребърната манерка, която извади от джоба си, преди да я подаде на краля над огнището. — Май имаш нужда от това.

Сигурно имаше нужда, но отказа манерката. Всички, включително позеленялата от морска болест Лара, се бяха прибрали малко преди разсъмване и целият ден бе минал в подготовка за неизбежното амаридийско нападение. Сега не бе останало нищо за правене, освен да следят времето. Ако вятърът се задържеше бурен, нашествениците едва ли щяха да поемат риска да акостират, но бурята нямаше да трае дълго. Определено нямаше да е достатъчна да прати корабите обратно на сигурно място в амаридийските пристанища.

— Аз ще поема следващия обход.

Джор повдигна вежда.

— Ти вече ходи на обход.

— Имам нужда от движение. Знаеш, че седенето на едно място ме влудява.

— Дъждът е студен. На половината път ще съжалиш, че си излязъл.

— Съжаление — отвърна Арен и си взе наметалото — е новото ми второ име.

— Днес си особено досаден с мрънкането си.

Арен се почеса по бузата със средния си пръст и вдигна ръка, за да поздрави един войник, който тъкмо бе влязъл след обиколката на острова. Сетне пое към вратата.

— По-добре да дойда с теб. За всеки случай, ако насред пътя решиш да се прибереш в лъскавата си къща.

— Малко е вероятно.

Проливният дъжд беше направо леден, а вятърът не спря да духа в качулката на наметалото, докато Арен не се отказа да си пази главата. Вървяха дълго, без да продумат, понеже внимаваха да не паднат по хлъзгавите скали и калта, докато обхождаха надвисналите над морето скали. Не един и двама войници бяха намирали смъртта си по време на обход и макар че последните няколко дни се бяха оказали особено неприятни, той нямаше намерение да се присъединява към тях.

Когато стигнаха до първия наблюдателен пост, и двамата се обърнаха да погледнат разбушувалите се води. Накрая Джор проговори:

— Прав беше да не отстъпиш вчера.

— Може би.

Мислите на Арен се отправиха към срещата в Еранал, към сериозните лица на командирите на стражата, проправили си път между тълпите, които тъкмо слизаха от корабите — евакуираните итиканци сваляха багажа си, а децата плачеха. Днес се беше наслушал на приказки как това била най-хаотичната евакуация в историята на Итикана. И беше склонен да се съгласи.

— Дълг на съвета е да подлага решенията ти на съмнение. И майка ти я притискаха непрекъснато, особено по този въпрос. Беше се научила кога й дават добър съвет и кога говори страхът им — кога да отстоява позицията си и кога да отстъпва.

Арен извади далекогледа си и огледа мрака за светлини, които можеха да идват от кораб.

— Значи мислиш, че съм имал право да отстоявам позицията си?

Наоколо се чуваха само виещият вятър и вълните, разбиващи се в скалите долу.

— Не знам. Не съм сигурен дали в тази работа има верен и грешен отговор, Арен. Всички пътища водят към война. — Джор се облегна на подпрените си ръце. — Но станалото — станало, поне що се отнася до битката, която ни очаква. А сега, ако ме извиниш, трябва да се изпикая.

Възрастният мъж се скри безшумно в джунглата и започна да се облекчава доста по-шумно. Арен остана приклекнал на скалите, пъхнал ръце в джобовете си, за да се стопли. Евакуацията почти бе приключила, народът се беше отзовал на ежегодния призив за присъединяване към армията и сега всички граждани между петнайсет и петдесет години или бяха пристигнали, или пътуваха към гарнизоните си, с изключение на семействата с малки деца, които пращаха само по един родител. Годните се биеха. Онези, които не можеха да се сражават, вършеха други неща — работеха като съгледвачи, предаваха сигнали, организираха снабдяването с храна за армията и се занимаваха със сложната задача да подсигурят човек във всеки от няколкостотинте наблюдателни поста, пръснати из островите. По време на Прилива на войната Итикана нямаше цивилно население. Тя имаше армия.