Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Не ядеме мед! — с отвращение го погледнал Фотко и тръгнал след побратима си.
— Ще минете еее край оная урва! — пъргаво ги изпреварил Чило. — После ще се спуснете в долината и пак ще поемете нагоре. Онова насреща е неговата гора. Де, ще ви поизпратя… Значи, да помниш — девет удара има в него. Когато ме айдуците претърсваха за залог, само това се кръстех, молех, него да не вземат. Харно, рекох, хора-айдуци — залог— залог — на ви вуйчовата златица, само ме без оръжие не оставяйте, как ще го надвивам тоя Гуджо, та да ви донеса кърпицата му… Де, кусни!
И коварно поднесъл паничката на Фотко. А той възхитено гледал променената, силна стъпка на Стоедин, разсеяно топнал пръст в нея и го облизал.
— Хайде сега — плащай! — хищно викнал Чило.
— Що? — опомнил се Фотко.
— И от тебе — девет години! Аз го това облизване за по-малко от девет години не трампя!
Стоедин и Фотко се спогледали.
— Бре, ама ти, откак си даде силата, още по-лаком стана — усмихнал се Стоедин.
— Що ти са толкова години, бре? — ритнал го Фотко. — Само да те бодат мухите по-дълго!
— Плащайте! — зло захленчил Чило. — Инак навсякъде ще разправям какви сте айдуци! Не ви ли е грях да му крадете на човек и работата, и мъката!… На, още сега тръгвам и когото срещна…
— Е, то се е видяло — бръкнал в пазва Фотко. — Години нямам, друго ще ти дам. — Извадил шепа вишни и го замерил в лицето. — На, да се наситиш!
Настигнал Стоедин и двамата превалили билото.
Чило запълзял, лакомо събрал вишните, налапал ги и без да подозира, се сдобил с дълги и космати магарешки уши. Изправил се и завистливо викнал:
— Пак ще ви клеветя, че сте айдуциии!… Пукнете сеее!… Подскочил няколко пъти, изплезил се и плюл — леко му било, нали свалил товара на годините — изкискал се, сякаш нещо го гъделичкало отвътре и започнал да товари кошерите върху духалото. После се впрегнал в него с помощта на въжето и го повлякъл като каруца към съседното, по-ниско, било:
— У бре, Чило, на този свят майката му е едно да дадеш, пет да вземеш!… Нищо друго! Инак всички ще ти викат браво и тайно ще се радват, че са по-умни от тебе! Дотрябвало ми е хорското „браво“! Амма-ха!… Нито казвам „браво“, нито чакам „браво“! — хрумнало му, колебливо спрял. — Дали да ги завардя, като се връщат, че да им трампя нещо и за кърпицата?… — снизходително се изкискал и пак потеглил. — Бре, Чило, подмладя и оглупя. Зер вярваш, че ще я пробият тая воня?… Няма, нямаааа! Ти проби ли я? А с какво са по-издръжливи от тебе?… Няма по-издръжлив човек от тебе, няма, няма! Не! Няма! — повторил още няколко пъти, „няма, няма“, озарено се изкискал. — Леле, каква харна дума! За нея съм роден и тя за мене! Цял живот да я изричам, пак няма да ми омръзне!… Няма!… Няма, няма!… Не!… Няма, няма, няма, няма!…
Толкова се зарадвал, че заиграл, както бил впрегнат. Мъкнел и подскачал, мъкнел и приклякал, тръскал дългоуха глава, докато се смалил в далечината, та не се разбирало вече наведен човек ли е, или изправено магаре.
10
Стоедин и Фотко преминали долината и навлезли в Гуджовата гора. Колкото по-навътре прониквали, толкова по-силно се долавяла тежка смрад. И гората постепенно опустявала — най-напред изчезнали птиците, после и мушиците. Ставало все по-тихо.
— Побратиме, какво е това чудо?… — затиснал нос Стоедин. — Не се трае!
— Чуваш ли нещо? — наострил магарешки уши Фотко.
— Бе що ги не махнеш вече тия уши — закашлял се от вонята Стоедин. — Я ги махай.
— Защо да бързам? Нали знам, че когато поискам, мога да ги махна?… А с тях чувам два пъти по-надалече. — И пак се заслушал. — На, пищи се!… Страшни писъци, ти казвам!
— Не бой се. Щом си с мене…
И пак се закатерили през гората, кашляли и се давели от смрадта, Стоедин влачел Фотко, който затискал уста с вълшебната капа и изнемощяло плетел крака, падал и ставал. Спрели да поотдъхнат. Тогава и Стоедин чул далечните писъци.
— Затиснал е някого и го трепе!… Много хора трепе!… Ааа, бързо!
И решително повлякъл Фотко нагоре, по стръмното. Нахълтали в непроходим гъстак, пълзели и се промъквали под храстите. Разнесъл се зверски вой, екнал сърцераздирателен писък, воят станал многоглас…
— Тука някъде… наблизо ще е оградата му — задъхвал се Фотко. Стоедин седнал, събул цървулите си и ги подал на Фотко. Отвързал от пояса вълшебните и обул тях, защото знаел, че му предстои да прескача високата непроницаема Гуджова ограда.
— На и капата! — кашлял Фотко. — Първо я нахлупваш, прерипваш невидимо…
Внезапно храстите свършили, склонът станал обратен и пред очите им се открило онова, което някога било висока ограда — вече затрупана с кости, които я превърнали в дъговиден хълм. И този хълм обрамчвал поляна край малко езерце, като гърло на кратер.