Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Това е. И сетне още на другата вечер — желязото се кове, докато е горещо! — ще почукаш на вратата й. Объркал си пътя, ще речеш, стъмнило се, ако може да ти даде един фенер. Или пък — изведнъж ти се завило свят, ще речеш, и ако може една чаша вода. Или още по-добре: купуваш една овца и я закарваш у тях: „Заповядай, кира, ще й речеш, овцата, дето я загуби; аз я намерих!“ И вдовицата, слушай ме мен, началство, вдовицата ще ти даде наградата за овцата и ще влезеш — ех, де да бях аз задницата на коня ти! — ще влезеш, ти казвам, на кон в рая. Друг рай, нещастнико, няма; не слушай поповете, друг рай няма!
Наближавахме вече градината на вдовицата; Мимитос въздъхна и започна с женския си глас да пее и да излива мъката си:
Зорбас разтвори пергела си, ноздрите му потръпнаха. Спря се, пое дълбоко дъх, погледна ме.
— И тъй? — промълви той и зачака нетърпеливо.
— Да вървим! — отвърнах аз рязко и ускорих крачката.
Зорбас тръсна глава, изръмжа нещо, но не чух какво.
Когато стигнахме в бараката, той седна с кръстосани крака, постави сандура върху коленете си, наведе глава, потъна в размисъл, сякаш подбираше на ум песните, и поде една много тъжна, жална песен…
От време на време хвърляше кос поглед към мен, оглеждаше ме; чувствувах, че ми казваше чрез сандура това, което не можеше или не искаше да ми каже с думи — че животът ми минава напразно, че вдовицата и аз сме две насекоми, които живеят само един миг под слънцето и след това умират завинаги. Никога вече! Никога вече!
Зорбас стана рязко, неочаквано разбра, че си губи времето. Опря се на стената, запали цигара. И след малко каза:
— Ще ти открия, началство, едно нещо, което ми каза веднъж един ходжа от Солун, ще ти го открия, па макар и да ми отидат на халос думите.
По онова време бях амбулантен търговец в Солун. Обикалях из махалите и продавах макари, игри, жития на светии, смирна, пипер… Имах един глас, като на славей; а трябва да знаеш, че жените се хващат и за гласа. (Та за какво ли не се хващат, мръсниците им недни!) Какво става вътре в душата им, един дявол знае! Може да си грозен, куц, гърбав, ама ако имаш хубав глас и можеш да пееш, жените пощуряват.
Занимавах се, значи, аз с амбулантна търговия и обикалях и из турските махали; и, изглежда, че на една богата туркиня й се харесал много гласът ми — загубила си акъла по мен. Повикала един стар ходжа, напълнила му шепите с меджидиета. „Аман — рекла му тя, — извикай онзи гяур праматарина да дойде да го видя! Аман! Не мога да трая повече!“
Ходжата дойде при мен. „А бре, гърче — рече ми той, — ела с мен!“ — „Няма да дойда — му казвам, — къде ще ме водиш?“ — „Една ханъмка бре, гърче, ама като капка, те чака в одаята си, ела!“ Но аз знаех, че убиваха християните нощно време в турските махали. „Не, няма да дойда!“ — му викам. „А че не се ли боиш от бога бре, гяурино?“ — „Защо да се боя от него?“ — „Защото, бре гърче, който може да легне с някоя жена и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш — погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!“
Зорбас въздъхна.
— Ако съществува ад, ще отида в ада, и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох…
Той стана, накладе огън, започна да готви. Погледна ме косо. Усмихна се презрително.
— На глухия и камбана да му биеш — загубена работа! — измърмори той, наведе се и започна да духа ядосано мокрите дърва.
IX
Дните ставаха все по-къси, светлината бързо си отиваше, свиваше се сърцето на човека в края на следобеда. Възвърна се първобитният ужас на прадедите ни, които гледали през зимните месеци как слънцето все по-рано гасне. „Утре ще угасне вече съвсем“ — казвали си те отчаяни и бодърствували с тревога в душата цяла нощ по хълмовете — ще се покаже ли, няма ли да се покаже? — и треперели.
Зорбас изживяваше тази тревога по-дълбоко и по-първично от мен. За да се отърве от нея, той излизаше от галериите, които беше прокопал под земята, едва когато звездите светваха на небето.
Беше попаднал на хубав лигнитен пласт с малко пепел, с малка влажност, с много калории и беше доволен. Защото мигновено превъплътяваше печалбата: превръщаше я в пътешествия, жени и нови приключения. Беше нетърпелив да спечели много, да натрупа много пера — точно така, пера, наричаше той парите — и да литне. И затова не спеше по цели нощи и правеше своите опити с микроскопичната си въжена линия — за да намери точния наклон, та трупите да се спускат полекичка, полекичка, както казваше той, сякаш ги носят ангели.