Една нощ през самотния октомври [bg]

— Никога досега не съм го правила — отбеляза дамата и той я поведе навътре.

На пода в гостната се търкаляха нещата, които до преди това бяха по лавиците на библиотеката, на рафта над камината, по масите. Всичко бе покрито с изронена мазилка от стените и тавана. Джак вдигна възглавничките на канапето една по една, изтупа ги и ги обърна наопаки. Джил седна на мястото, което й предложи той, откъдето се виждаха парчетата от огледалото и накълцаните демонски трупове, проснати на пода.

Часовникът показваше единайсет и четирийсет и пет.

— Принуден съм да ви предложа шери — каза Джак. — Портвайнът се развали.

— Шери? С удоволствие.

Отиде до кабинета си и се върна с две чаши и бутилка. Той наля, подаде й едната и я погледна над другата.

— Какво те води насам?

— Не те бях виждала цял час — отвърна Джил и отпи деликатна глътка шери.

— Така е — отвърна Джак и също отпи. — Но при нас това не е нещо ново. Така е, всъщност, всеки ден. И все пак…

— Имам предвид не само теб, но и къщата ти. Преди това чух някакъв звук… като биене на кристална камбанка, от тази посока. Когато погледнах, не видях нищо, освен непрогледен мрак.

— А, да… старият ефект на кристалната камбанка — каза той замислено. — Не съм попадал на него още от Александрия. Значи не си видяла никакви мълнии? Не чу гръмотевици?

— Не, никакви.

— Значи е било направено нелошо, колкото и неприятно да ми е да го призная. — Той отпи отново.

— Викарият ли беше? — попита Джил.

— Предполагам. Най-вероятно все още е ядосан на моя Смрък.

— Може би трябва да поговориш с него?

— Не обичам да отправям предупреждения. Вместо това давам възможност на всеки да направи по два опита против нас, за да разбере колко греши. Ако не го направи, на третия път убивам. Това е всичко.

— Той ли изпрати тези твари при вас? — тя посочи към антрето.

— Не — отвърна Джак. — Те бяха мои. Освободиха се при нападението. То трябва да е включвало и магии за освобождаване на роби. Жалко. Имах намерение да използвам тези приятели по по-добър начин.

Джил остави чашата си, стана, отиде до антрето и ги огледа. След малко се върна.

— Впечатляващо. Това, което са и това, което им се е случило. — Тя седна отново. — Най-много се чудя какво смяташ да правиш с тях сега.

— Хъм — поклати глава Джак. — До реката е доста далеч.

Аз закимах енергично.

— Мога да ги захвърля в мазето и да ги покрия с парче плат или нещо подобно — добави той.

— Могат да се размиришат наистина лошо.

— Те вече миришат лошо.

— Така е. Но би било доста злепоставящо да ги открият тук, а ако започнат да се разлагат, могат да привлекат вниманието на официалните власти.

— Несъмнено. Предполагам, че ще трябва да изкопая някъде голяма дупка, в която да ги заровя.

— Не е уместно да го правиш наоколо, а освен това ми се струват доста тежки за влачене.