Една нощ през самотния октомври [bg]

Когато Нещото от тавана стана — клатеше глава, въртеше очи, хвърляше диви погледи наоколо, — другото все още лежеше на пода с отметната наляво глава, а разкъсаното му люспесто гърло изпускаше пара.

Сякаш чух как Ръмжача ме съветва и този път да опитам с гърлото, така че се хвърлих напред.

Нещото се отдръпна рязко и не улучих целта си. Все пак от сблъсъка то изгуби равновесие и при падането успях да сръфам лявото му рамо.

Моментално стъпих на крака и захапах глезена му със сила, която може да троши кокали. То бързо се съвзе и ме изрита с другия крак. Забавих се колкото за втория ритник, само след секунда, и с него го пуснах, за да използвам инерцията. Реших, че мога да поема и втория в замяна на забавените му движения. Но все пак ми липсват чувствителността и физиката на булдозите.

Мълниите и гръмотевиците продължаваха през цялото време — тътенът се бе превърнал в нещо като в непрекъснат рев, като торнадо, пеещо гърлената си песен из къщата, а светлината ни правеше ту зелени, ту черни и малки искрички прескачаха по всички метални предмети. Козината ми бе настръхнала по причини, различни от стимулиращата битка. Стана ясно, че това не е обикновена буря, а проявление на атака с магии.

Опитах с другия глезен на Нещото и не успях. Обърнах се и захапах ръката, замахваща към мен. Изпуснах я, но и тя изпусна мен.

Отскочих с ръмжене и рев, направих финт отдясно. Нещото премести тежестта си върху ранения крак, за да ме стигне и загуби равновесие. Опита се да се овладее. Веднага скочих отзад, от болната му страна и пак захапах глезена.

То изрева и се опита да ме достигне, но аз продължих да го стискам, докато най-накрая то започна да пада върху мен, за да ме смачка. Отпуснах челюсти и се опитах да се измъкна, но едната му ръка ме цапардоса по главата и ме залепи за пода с раздвоено зрение.

Затова видях как двама Джаковци вдигат два ножа и разрязват гърлата на две чудовища. Още не се бях измъкнал изпод туловището на Нещото от тавана, когато Нещото от кръга се нахвърли отгоре ми само с два скока.

— Сега, копой, ще те изям! — каза то.

Тръснах глава, за да я избистря.

— Смрък! — чух гласа на Джак. — Назад!

Дззп!

Звездната светлина затанцува по острието на ножа му и не се наложи да ме убеждава повече. Пропълзях към другия край на останалото без плъзгащи се антре, минавайки покрай бутилка портвайн с духове и коркова тапа. Парченцата от огледало ми показваха зелени кучета с оръфани краища.

Дззп!

Видях как Джак довърши работата си и бях готов да му се притека на помощ, ако поиска. Бях благодарен, че не поиска.

Мазилката продължаваше да се рони. Всички възможни предмети се търкаляха по пода. Светлината, тътенът и клатенето на къщата се бяха превърнали в нещо естествено, в част от обстановката. Може би ако живееш достатъчно дълго по този начин, ще дойде време, когато ще престанеш да забелязваш. Все пак не исках да чакам, за да се уверя.