Една нощ през самотния октомври [bg]

— Би било хубаво — каза тя.

Нарастваща луна. Ядосана котка. Перо, носено от вятъра. Идва есента. Тревата умира.

Сутринта ни раздаде карти, на които личеше малката ирония от предната нощ, дори уголемена. Грималкин дойде, започна да драска по вратата и когато отворих, само каза:

— По-добре ела с мен.

Тръгнах.

— Какво е станало? — попитах.

— Приставът и помощниците му са в къщата на Оуън и разследват палежите от снощи.

— Благодаря, че ме повика — отвърнах аз. — Да отидем да погледаме. Може да е забавно.

— Може би — каза тя.

Когато стигнахме, разбрах какво имаше предвид, като използва тази дума. Приставът и помощниците му мереха, крачеха насам-натам, проверяваха. Останките от кошниците и останките, които бяха в тях, сега се намираха на земята. Само че се виждаха останките на четири кошници, а не на трите, които си спомнях така добре.

— О-хо-о! — казах аз.

— Охо, наистина — кимна Грималкин.

Огледах нечовешките останки в трите и съвсем човешките останки в четвъртата.

— Кой е? — попитах.

— Самият Оуън. Някой го е натъпкал в една от собствените му кошници и го е подпалил.

— Великолепна идея, макар и изплагиатствана.

— Можеш да продължиш да се подиграваш — чух глас над главата си. — Той не беше твой господар.

— Съжалявам, Лъжльо — казах аз. — Но не мога да проявявам кой знае какво съчувствие към човека, който се опита да ме отрови.

— Той имаше недостатъци — призна катеричката, — но освен това имаше и най-добрият дъб наоколо. Снощи изгоряха много жълъди.

— Видя ли кой го подреди?

— Не. Бях на другия край, на гости при Нощен вятър.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си заровя още жълъди. Зимата ще е тежка и ще я прекарам на открито.

— Можеш да отидеш при Морис и МакКаб — отбеляза Грималкин.

— Не. Мисля да последвам примера на Негасена вар и да се махна. Играта стана много опасна.

— Знаеш ли дали този, който е видял сметката на Оуън, е взел и златния му сърп?

— Няма го никъде наоколо. Възможно е да е вътре.

— Ти имаш как да влизаш и излизаш, нали?

— Да.

— На някое специално място ли го държеше?

— Да.

— Би ли влязъл вътре, за да провериш дали още е там и да дойдеш да ни кажеш?

— Защо да го правя?

— Някой ден може да ти потрябва нещо… храна, да прогоним някой хищник…

— Предпочитам да получа нещо сега — каза Лъжльо.

— Какво?

Той скочи, но вместо да падне на земята, се приземи някак си плавно.

— Не знаех, че си летяща катерица.

— Не съм. Но това е част от другото.

— Не разбирам — каза Грималкин.

— Преди Оуън да ме намери, бях тъп събирач на жълъди като повечето катерици. Знаем какво трябва да правим, за да оцелеем, но само толкова. Не като вас. Той ме направи по-умен. Научи ме да правя и някои особени неща, като това планиране, например. Само че дадох нещо в замяна. Искам да разменя всичко това и да стана какъвто си бях… щастлив събирач на жълъди, който не дава пет пари за никакви отваряници и затваряници.

— За какво става дума?

— Дадох нещо в замяна и искам да си го получа обратно.