![Една нощ през самотния октомври [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Една нощ през самотния октомври [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Една нощ през самотния октомври [bg]». Краткое содержание книги:
С втория — на около десет сантиметра от другия, се занимавах също повече от минута и накрая не бях сигурен, че съм постигнал каквото и да било.
Не ми допадна вкусът на мазилка и пигментът, използван за рисунката. Нямах представа какво имаше под мазилката, какво държеше пироните на местата им. Не се бе отчупило достатъчно голямо парче, за да видя какво има отдолу, а само колкото да усетя вкуса на влажно мазе в устата си.
Направих крачка назад. Рисунката изглеждаше олигавена и се зачудих как кучешките слюнки могат да се отразят на скритите й функции.
— Моля те, не преставай. Опитай пак — примоли ми се Лъжльо.
— Просто си поемам дъх — уверих го аз. — Досега използвах предните си зъби, защото е по-лесно. Сега ще опитам с кътниците.
После се наведох и стиснах пирона с десните си кътници. Не след дълго го размърдах и освободих.
Пуснах го на пода и се ослушах. Среброто при удар издава приятен звук.
— Шест — казах аз. — Как се чувстваш сега?
— Пак ме гъделичка. Имам чувството, че очаквам нещо.
— Последна възможност да се откажеш, докато не е късно — казах аз и се обърнах с лявата страна към последния пирон.
— Продължавай — настоя той.
Улових последния пирон и започнах да го разклащам бавно, с постоянен натиск, а не на резки тласъци, тъй като при предишния бях установил, че това е по-ефективно. Притеснявах се за зъбите си, но никой от тях не се счупи или разклати. Колкото и да ми харесваше звукът на среброто, никак не ми се нравеше студеният му метален вкус.
И през цялото това време сянката непрекъснато се движеше — скриваше лицето ми, преминаваше пред очите ми като забързан облак пред слънцето, после отново се отдръпваше. Почувствах, че пиронът се движи. Челюстта започваше да ме боли, така че се обърнах на другата страна. Със зъби съм чупил много дебели кости и знам каква сила имам там, но тази задача искаше нещо повече от обикновената способност да захапваш. Много важно беше движението, в което участваха и мускулите на врата ми. Напред, назад…
И тогава пиронът започна да се разхлабва. Спрях, за да си почина.
— Какво ще направим, когато го извадя? — попитах. — Как ще попречим на сянката чисто и просто да отлети нанякъде? Има ли начин да я прикрепим отново?
— Не знам — каза Лъжльо. — Никога не съм мислил за това.
— А как беше отделена от теб първоначално? — попита Грималкин.
— Той направи светлина и ме накара да я хвърля на стената. След това я закова с пироните и по някакъв начин я отряза със сърпа. После аз се отдалечих, а тя остана тук. Веднага се почувствах по-различен.
— Тя ще реагира на твоя живот — обясни Грималкин, — ако застанеш правилно и тя премине над теб. Но животът ти трябва да бъде оголен на седемте места, които я държат… те съответстват на местата на пироните.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лъжльо.
— Кръв — отвърна Грималкин. — Трябва да направиш по една рана на задния край на всяка лапа, една на главата, една в средата на опашката и една в средата на гърба — седемте места, където е била пронизана. Когато Смрък маха последния пирон, трябва да внимава да не го извади направо, а да го влачи опрян до стената, за да придърпа сянката така, че да те покрие. Ти трябва да стъпиш на четирите пирона, които държаха краката на сянката, опашката ти да е върху съответния пирон, а главата ти да е опряна в шестия…
— Аз не знам кой пирон къде беше — каза Лъжльо.
— Аз знам — каза Грималкин. — Внимавах. После Смрък ще придърпа сянката върху теб и ще пусне пирона върху гърба ти, на мястото на седмата рана. Това ще прикрепи сянката ти отново към теб.
— Гри! — възкликнах аз, — откъде знаеш всичко това?
— Наскоро се сдобих с малко мъдрост — отвърна тя.
— От високопоставения котарак…
— Ш-ш-ш-т! Тук не е там. Остави това там.
— Извинявай.
Грималкин се зае да постави пироните на местата им, а Лъжльо се одраска — по лапите, по главата и по опашката. Почувствах миризмата на кръвта му.
— Не мога да достигна гърба си за седмата — каза той.
Дясната лапа на Грималкин просвистя във въздуха и на гърба му мигом се отвори двусантиметров блестящ прорез. Стана толкова бързо, че не успя дори да трепне.
— Ето — каза Грималкин. — Сега застани върху пироните, както ти казах.
Лъжльо зае нужното положение и застина.
Аз се върнах при последния пирон, стиснах го и бавно го раздвижих. Веднага, щом усетих, че излиза, започнах да го влача надолу по стената към пода и Лъжльо, без нито за миг да го отделям от повърхността. Нямах никаква представа дали сянката се движи с него, а и нямаше как да попитам. Все пак, ако не се движеше, Грималкин щеше да ми каже.