Една нощ през самотния октомври [bg]

— Ако успеете да влезете в къщата, ще ви покажа — отвърна Лъжльо.

— О! Какво ще кажеш, Гри?

— Любопитна съм — каза тя.

— А как да влезем? Някакви отворени прозорци? Отключени врати?

— Моята дупка ще ви е тясна. Съвсем малка е, горе на тавана. Задната врата почти винаги е отключена, но може да я отвори само човек.

— Може би не само — обади се Грималкин.

— Ще трябва да почакаме да си отидат пристава и хората му — казах аз.

— Разбира се.

Зачакахме и многократно чухме изумлението на хората над нечовешките останки в трите други кошници. Повикаха лекар, който ги огледа, поклати глава, записа си нещо и си тръгна, отбелязвайки, че има само едно човешко тяло. Обеща на сутринта да изпрати доклад. Мисис Ендърби и придружителят й се отбиха за малко, тя поприказва с пристава известно време, поглеждайки към Грималкин и мен почти толкова често, колкото и към изгорелите кошници. Не след дълго тя си тръгна, а останките бяха натъпкани в чували, надписани и откарани с каруца, заедно с кошниците, които също бяха надлежно надписани.

След като каруцата се отдалечи, аз, Грималкин и Лъжльо се спогледахме. После катеричката се изкачи на едно дърво, оттам скочи на съседното и върху покрива на къщата.

— Би било хубаво да можеш да правиш това — отбеляза Грималкин.

— Така е — съгласих се аз и тръгнахме към задната врата.

Изправих се на задните лапи като преди и натиснах дръжката. За малко. Опитах втори път, тя се завъртя и вратата се отвори. Влязохме. После притворих, но не докрай, за да можем да излезем.

Попаднахме в кухнята. Над главата си чувах топуркането на нещо малко с ноктести лапи.

Лъжльо се появи скоро и огледа вратата.

— Работилницата му е долу. Ще ви заведа — каза той.

Последвахме го през вратата до кухнята и се спуснахме по скърцащо стълбище. Долу влязохме направо в една стая, която миришеше на вън — отрязани клони, кошници с листа и корени, кашони с имел, всичко това подредено безразборно на рафтове покрай стените и на пейки долу. Имаше няколко маси, покрити с животински кожи. С кожи бяха застлани и няколкото стола. На пода и тавана със син и зелен тебешир бяха нарисувани схеми, а на стената в дъното биеше на очи една червена. Малката библиотечка до вратата бе пълна с келтски и латински текстове.

— Сърпът — казах аз.

Лъжльо скочи на една малка масичка и се приземи сред купчина растения. Огледа се наоколо, за да се ориентира, вкопчи ноктите си в дръжката на малко чекмедже под ръба на плота. Започна да го клати и тегли. То започна да излиза.

— Отключено е — отбеляза той. — Да видим сега.

Отвори го достатъчно, за да мога да надникна вътре, след като се изправя на задните си крака. Беше покрито със синьо кадифе, върху което личеше отпечатък с формата на сърп.

— Както виждаш — отбеляза Лъжльо, — няма го.

— Може ли да е някъде другаде? — попитах аз.

— Не. Ако не е тук, значи е бил у него. Това са възможностите.