Една нощ през самотния октомври [bg]

— Какъв нахалник!

— Може би трябва да поговоря с него?

— Да, отиди.

Ниският направи крачка към вратата, но в този момент от другата стая долетя остро изхрущяване и трясък.

Дззп!

Оттатък се разнесоха тежки стъпки, след миг вратата на нашата стая се отвори. На прага застана Джак и се втренчи в клетките, вивисекторите и мен на операционната маса. Грималкин надникна зад него.

— Кой, по дяволите, мислиш, че си, за да нахълтваш така в една частна лаборатория? — извика тлъстият.

— … и да прекъсваш научен експеримент? — добави високият.

— … и да чупиш вратата ни? — добави ниският, с широките рамене и големите ръце.

Дззп!

Сега го видях — заобикаляше Джак като някакво черно торнадо и се стремеше навътре. Ако влезеше в него изцяло, той повече нямаше да може да контролира действията си.

— Дойдох да взема кучето си — каза той. — Ей това, на масата.

Направи крачка напред.

— Не си познал, приятелче — каза тлъстият. — Това е специална поръчка на специален клиент.

— Ще го взема и ще си тръгна веднага.

Тлъстият вдигна скалпела си и заобиколи масата.

— Това нещо може да върши изумителни неща с човешкото лице, хубавецо — каза той.

Другите също взеха скалпели.

— Предполагам, че досега не си попадал на човек, който наистина знае как да реже — добави тлъстият.

Дззп!

Сега беше изцяло в него и в очите му се появи странен блясък. Извади ръката от джоба си и уловената звездна светлина огря старинните руни по острието на ножа му.

— Приятна среща — процеди Джак през зъби и тръгна право напред.

Когато си тръгнахме, си дадох сметка, че старият котарак беше прав за реките от кръв. Зачудих се каква ли светлина ще излъчват.