Една нощ през самотния октомври [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Една нощ през самотния октомври [bg]». Краткое содержание книги:
— Не го видях никъде навън — обади се Грималкин. — По земята или в онази… каша.
— Тогава мога да твърдя, че някой го е взел — каза Лъжльо.
— Странно — отбелязах аз. — Сърпът е свързан със сила, но не е истинско пособие за Играта като жезлите, иконата, купата и, обикновено, пръстена.
— Ами тогава някой го е взел заради силата — предположи Лъжльо. — Но най-вече, струва ми се, са искали да извадят Оуън от Играта.
— Вероятно. Сега се опитвам да свържа смъртта му със смъртта на Растов. Все пак е трудно да си представим, че убиецът е един и същи играч, защото Оуън беше отварач, а Растов — затварач.
— Хъм — каза Лъжльо и скочи на пода. — Не знам. Може би, може би не. Растов и Оуън разговаряха надълго и нашироко съвсем скоро. От подслушването останах с впечатлението, че Оуън се опитваше да убеди Растов да се отметне… всичките му либерални възгледи и руски сантименти можело да го тласкат в революционна посока.
— Наистина ли? — възкликна Грималкин. — Тогава, ако някой е тръгнал да убива отварачи, Джил е в опасност. Кой друг е научил за разговора им?
— Нямам представа. Не мисля, че Растов е казал дори на Негасена вар… а аз не съм казвал на никого досега.
— Къде разговаряха?
— Горе. В кухнята или гостната.
— Възможно ли е някой да е подслушвал?
— Само ако е достатъчно малък и подвижен, за да се промъкне през дупката като за катеричка горе, предполагам.
Закрачих бавно.
— Морис и МакКаб отварачи или затварачи са? — попитах аз.
— Почти сигурна съм, че са отварачи — отвърна Грималкин.
— Да — съгласи се Лъжльо. — Такива са.
— Ами Добрия доктор?
— Никой не знае. При него гаданията излизат накриво.
— Тайният играч — казах аз. — Който и да е той.
— Наистина ли мислиш, че има такъв? — попита Грималкин.
— Не мога да измисля друга причина изчисленията ми най-редовно да не излизат.
— Как да разберем кой е той? — попита тя.
— Не знам.
— А мен пък не ме интересува — каза Лъжльо. — Вече. Искам от сега нататък да живея най-обикновен живот. По дяволите всичките тези заговори и сметки! Аз не дойдох сам. Накараха ме. Върнете ми сянката.
— Къде е?
— Ей там.
Той се обърна към голямата червена рисунка на стената в дъното.
Погледнах натам, но не успях да схвана какво ми сочи.
— Съжалявам — казах, — но не виждам…
— Там — настоя той, — на рисунката. Долу, вдясно.
Тогава я видях — дотогава ми се бе струвало, че е ефект от светлината. Една сянка с формата на катеричка скриваше част от рисунката. В периметъра на сянката имаше няколко стърчащи парчета метал.
— Това ли е? — попитах аз.
— Това — отвърна той. — Държат я седем сребърни пирона.
— А как може да се освободи?
— Като се извадят пироните.
— Съществува ли някаква опасност за този, който се опита да ги извади?
— Не знам. Не ми е казвал.
Изправих се на задни крака и протегнах лапа. Докоснах най-горния пирон. Видя ми се хлабав и не ми се случи нищо особено. Наведох се напред, улових го със зъби, измъкнах го и го пуснах на пода.
С лапа опитах и останалите шест. Два от тях също бяха хлабави. Тях също измъкнах със зъби. Те заблестяха на пода — истинско сребро — и Грималкин го огледа.
— Какво почувства? — попита ме тя, — когато ги вадеше?
— Нищо особено — отвърнах аз. — Виждаш ли нещо, което аз не виждам?
— Не. Струва ми се, че силата е преди всичко в тази рисунка. Ако ще има някаква реакция, трябва да я очакваме от стената.
Опитах и останалите четири пирона. Те бяха забити по-здраво. Очертанията на сянката сега се огъваха между тях.
— Ти усети ли нещо по-особено, докато ги вадех, Лъжльо? — попитах аз.
— Да — отвърна той. — Усетих гъделичкане на местата, които съответстват с местата от сянката, където бяха пироните.
— Кажи ми, ако нещо се промени — заръчах му аз и започнах да разхлабвам със зъби един от пироните.
След около половин минута успях да го извадя и да го пусна на пода при другите. След това опитах последователно останалите три. Двата бяха забити доста здраво, а третият беше същия като този, който извадих непосредствено преди това. Заех се с него и го тормозих, докато не излезе и той. По това време вече сянката на стената намаляваше и се уголемяваше, сякаш части от нея изскачаха в третото измерение, където ставаха невидими за мен.
— Гъделичкането не престава — заяви Лъжльо. — Сега го чувствам навсякъде.
— Боли ли те?
— Не.
Побутнах двата останали пирона с лапа. Здрави. Може би беше по-добре да повикам Лари с чифт клещи, вместо да рискувам да си счупя зъбите, но нищо не пречеше преди това да опитам внимателно. Мъчих се повече от минута и накрая ми се стори, че успях да го разхлабя малко. Поспрях, за да си починат челюстите ми и си казах, че няма да се откажа, преди да опитам да измъкна и двата.