Една нощ през самотния октомври [bg]

— Да — съгласи се Лъжльо. — Такива са.

— Ами Добрия доктор?

— Никой не знае. При него гаданията излизат накриво.

— Тайният играч — казах аз. — Който и да е той.

— Наистина ли мислиш, че има такъв? — попита Грималкин.

— Не мога да измисля друга причина изчисленията ми най-редовно да не излизат.

— Как да разберем кой е той? — попита тя.

— Не знам.

— А мен пък не ме интересува — каза Лъжльо. — Вече. Искам от сега нататък да живея най-обикновен живот. По дяволите всичките тези заговори и сметки! Аз не дойдох сам. Накараха ме. Върнете ми сянката.

— Къде е?

— Ей там.

Той се обърна към голямата червена рисунка на стената в дъното.

Погледнах натам, но не успях да схвана какво ми сочи.

— Съжалявам — казах, — но не виждам…

— Там — настоя той, — на рисунката. Долу, вдясно.

Тогава я видях — дотогава ми се бе струвало, че е ефект от светлината. Една сянка с формата на катеричка скриваше част от рисунката. В периметъра на сянката имаше няколко стърчащи парчета метал.

— Това ли е? — попитах аз.

— Това — отвърна той. — Държат я седем сребърни пирона.

— А как може да се освободи?

— Като се извадят пироните.

— Съществува ли някаква опасност за този, който се опита да ги извади?

— Не знам. Не ми е казвал.

Изправих се на задни крака и протегнах лапа. Докоснах най-горния пирон. Видя ми се хлабав и не ми се случи нищо особено. Наведох се напред, улових го със зъби, измъкнах го и го пуснах на пода.

С лапа опитах и останалите шест. Два от тях също бяха хлабави. Тях също измъкнах със зъби. Те заблестяха на пода — истинско сребро — и Грималкин го огледа.

— Какво почувства? — попита ме тя, — когато ги вадеше?

— Нищо особено — отвърнах аз. — Виждаш ли нещо, което аз не виждам?

— Не. Струва ми се, че силата е преди всичко в тази рисунка. Ако ще има някаква реакция, трябва да я очакваме от стената.

Опитах и останалите четири пирона. Те бяха забити по-здраво. Очертанията на сянката сега се огъваха между тях.

— Ти усети ли нещо по-особено, докато ги вадех, Лъжльо? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Усетих гъделичкане на местата, които съответстват с местата от сянката, където бяха пироните.

— Кажи ми, ако нещо се промени — заръчах му аз и започнах да разхлабвам със зъби един от пироните.

След около половин минута успях да го извадя и да го пусна на пода при другите. След това опитах последователно останалите три. Двата бяха забити доста здраво, а третият беше същия като този, който извадих непосредствено преди това. Заех се с него и го тормозих, докато не излезе и той. По това време вече сянката на стената намаляваше и се уголемяваше, сякаш части от нея изскачаха в третото измерение, където ставаха невидими за мен.

— Гъделичкането не престава — заяви Лъжльо. — Сега го чувствам навсякъде.

— Боли ли те?

— Не.

Побутнах двата останали пирона с лапа. Здрави. Може би беше по-добре да повикам Лари с чифт клещи, вместо да рискувам да си счупя зъбите, но нищо не пречеше преди това да опитам внимателно. Мъчих се повече от минута и накрая ми се стори, че успях да го разхлабя малко. Поспрях, за да си починат челюстите ми и си казах, че няма да се откажа, преди да опитам да измъкна и двата.