Една нощ през самотния октомври [bg]

— Какво? — попитах аз, макар че вече се досещах.

Тъмната маса приближаваше все повече и вече долавях миризмата на влечуго. Експерименталният човек беше пуснал Грималкин и бе станал. Отново приближаваше към нас. Лари се бе отдалечил доста. Пипалото се показа от Портата и заопипва наоколо. Уви се около десния крак на Морис и го придърпа вътре. След миг се показа пак, за да прибере МакКаб. Последва пляскане.

— Направих така, че сами да победят себе си, след като се отърват от вас — каза Бубо.

— Как? — попитах.

Сега зад Портата се гърчеше цяло кълбо пипала.

— Снощи се промъкнах — продължи Бубо — и размених жезлите.

Стори ми се, че чувам странните звуци на котешки смях. Толкова е трудно да разбереш кога се усмихват! Значи старият котарак всъщност не ми бе казал да донеса пръчка…

Carpe baculum — Вземи жезъла.

Скочих във въздуха, сграбчих го със зъби и го измъкнах от ръката на Джак. Видях изненаданото му изражение, когато го направих.

Задуха ужасен вятър. Чух викарият да крещи:

— Не!

Текела разпери крила и отлетя от рамото му.

Обърнах се и видях, че Портата се затваря.

Последва рев, от който Ръмжача би се възхитил и Лари скочи към викария. Затъркаляха се по земята и събориха иконата от гърдите на Графа. След това вятърът ги поде, изтласка ги към Портата и ги захвърли вътре. Джил изглеждаше объркана. Все още държеше жезъла за затваряне, въздушният поток развяваше косата и пелерината й. Джак се овладя. Бръкна с бързо движение в чантата си, извади бутилката с плъзгащите си и я запрати към отвора. Усмихна ми се.