Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Това беше, разбира се, указание за враждебни намерения и трябваше да се очаква нападение на някоя част от селището. Първият слух бе последван от друг, много по-съществен — че индианците нападнали някои овчари по платото, недалеко от самия град. Овчарите избягали, но кучетата им били убити и голям брой овце откарани към планинските укрепени лагери на крадците.

Съобщението този път беше по-определено. Индианците били юти; принадлежали към онзи клон от племето, който ловувал източно от Пекос, и сигурно бяха решили да предприемат този поход за грабеж, преди да се върнат в страната си, при изворите на Дол Норте. Овчарите ги видели много ясно и познали бойната им украса.

Твърде вероятно беше наистина тези индианци да са от племето юта. Те бяха направили напоследък набег до селищата в прекрасната долина на Таос. Чули са за благоденствието на Сан Илдефонсо и са решили да нахълтат и тук. Освен това както апахите, така и команчите бяха в мирни отношения със селището и от няколко години се ограничаваха да опустошават само областите Коахуила и Чиуауа. Никакво предизвикателство не бе им дало повод да подновят враждебните действия, а пък и самите те не бяха дали признаци на подобно намерение.

През нощта след открадването на овцете бе извършена по-значителна кражба, и то в самото селище. Откаран бе голям брой добитък от едно скотовъдно стопанство в долния край на долината. Изплашените ковбои бяха видели грабежа, но бяха предпочели да избягат и да се скрият в сградите на фермата.

Досега не бе извършено никакво убийство, защото не бе оказана съпротива на грабителите. Не бяха нападнати и жилища. Индианците бяха може би някаква малобройна банда, но не се знаеше след колко време може да се увеличат на брой и да извършат по-големи пакости.

Жителите на долината и на града бяха разтревожени. Навсякъде владееше уплаха. Обитателите на пръснатите ранча напускаха нощно време домовете си и се приютяваха за по-сигурно в града или в големите асиенди, които се затваряха щом се мръкне, а редовно сменяни стражи бдяха по асотеите136 им до зори. Уплахата на жителите беше голяма — още по-голяма поради обстоятелството, че от дълго време живееха в добри отношения с индианските бойци, та нападение от тяхна страна беше нещо ново, съвсем неочаквано.

И не е чудно, че бяха разтревожени. Имаше защо. Те знаеха, че при такива неприятелски нашествия дивият враг действува крайно безчовечно — убива мъжете, а щади само младите жени, които отвлича в тежко робство. Това беше много добре известно, защото и сега хиляди техни сънароднички бяха в ръцете на дивите индианци, отделени завинаги от своите семейства и приятели! Не е чудно тогава, че в селището владееше страх и трепет!

Комендантът изглеждаше особено бдителен. Той обиколи начело на войската си съседните равнини, стигна и до подножието на планините. Патрули от войниците му сновяха по цяла нощ из долината. Населението бе посъветвано да си стои в къщи и да барикадира вратите в случай на нападение. Всички се възхищаваха от усърдието и дейността на военните защитници.