Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— И друго ли има? — запитах и се отпуснах на стената.
— Сам.
— Какво му е на Сам?
— В болница е. За пиянство. Някой му бутнал два литра алкохол. Концентрат; глупакът го изфиркал до капка. Как му казваха? Алкохолно отравяне. Ако доживее до утре, то ще е направо чудо. Никой не знае кой го е напил. И накрая Джими, то е най-лошото!
— Божичко! — прошепнах. — Чакай да седна. — Приседнах на края на стълбището към втория етаж. — „Нищо ново, или от какво умря кучето“.
— Хъ?
— Имах една такава грамофонна плоча като дете. „Нищо ново, или от какво умря кучето.“ Кучето изяло овъглени фашкии от един изгорял обор. А как се подпалил оборът? Искри от къщата прехвръкнали и изгорили обора. Искри от къщата ли? Отвътре от къщата, свещите край ковчега. Свещите край ковчега ли? Нечий чичо бил умрял. И тъй нататък, и тъй нататък. Свършва с това, че кучето влиза в обора, налапва се с овъглени фашкии и умира. Или „Нищо ново, или от какво умря кучето“. Тия твои истории ми замайват главата, Хенри. Съжалявам.
— Съжалявам е най-точната дума. Та сега за Джими. Знаеш го как преспива ту на тоя, ту на оня етаж, а веднъж седмично се разсъблича и влиза да се къпе във ваната на третия етаж. Или в банята на първия. Знаеш го това! Е, снощи се вмъкнал в пълната вана пиян-залян, обърнал се настрана и се удавил.
— Удавил се!
— Удавил се. Идиотщина, нали? Ужасни думи за надгробен камък, само че той няма да има надгробен камък. В бедняшкото гробище. Намерен във вана с мръсна вода. Обърнал се настрани, толкова бил пиян, че насън се озовал в гроба. Удавен.
— Исусе Христе — възкликнах, опитвайки се да сподавя кикота, преминал в стон.
— Да, да, спомени името Христово, дано помогне на всички ни. — Гласът на Хенри потрепери. — Сега разбираш ли какво не искам да казваш на Фани? Ще й съобщим, но постепенно, едно по едно. Масинело Пиетро в дранголника, кучетата му изчезнали, котките му — прогонени, гъските му — сготвени. Сам в болница. Джими удавен. Ами аз? Виж тая носна кърпа, наквасена от сълзите ми, смачкана в юмрука ми. Не се усещам както трябва.
— Никой не се усеща както трябва напоследък.
— Хайде — Хенри безпогрешно протегна ръка към гласа ми и нежно ме хвана за рамото. — Поемай нагоре и се дръж приветливо. С Фани.
Почуках на Фанината врата.
— Най-сетне! — чух я да възкликва.
Един параход изплува срещу течението, разтвори широко вратата, разпени водите, като завиваше, и пое обратно по талвега на линолеума.
Когато Фани се строполяса на стола, тя се взря в очите ми и попита:
— Какво се е случило?
— Да се е случило ли? О! — Обърнах се да погледна към дръжката на вратата, която още не бях пуснал. — Тази врата все отключена ли я държиш?
— А защо не? Кой ще поиска да влезе и да щурмува Бастилията? — Ала не се засмя. Беше нащрек. Също като Хенри, и тя имаше остро обоняние. Аз пък се бях облял в пот.
Затворих вратата и се отпуснах на един стол.
— Кой е умрял? — запита Фани.
— В какъв смисъл кой е умрял? — заекнах аз.
— Приличаш ми на човек, който идва от китайско погребение и вече припада от глад. — Помъчи се да се усмихне и примигна.
— О! — Измислих го набързо. — Хенри ми изкара ума в коридора, нищо друго. Знаеш го Хенри. Вървиш си по коридора и не можеш да го различиш в тъмнината.
— Страшен лъжец си — отвърна Фани. — Къде беше? Изтощих се да те чакам. Ти знаеш ли какво е да се измориш, да каталясаш от чакане? Чаках те, мили младежо, боях се за теб. Тъжен ли беше?
— Много тъжен, Фани.
— Ето, знаех си. Заради оня ужасен старик в лъвовата клетка, нали? Как смее да те натъжава?
— Не е крив той, Фани — въздъхнах. — Предполагам, че би предпочел да си е все там, в Тихоокеанското билетно гише, и да брои конфетите в джоба на жилетката си.
— Е, сега Фани ще те разведри. Хайде, миличък, сложи иглата на онази плоча. Точно така, браво. Ще танцуваме и ще пеем под съпровода на Моцарт. Тия дни ще трябва да поканим тук Пиетро Масинело, искаш ли? „Вълшебната флейта“ е тъкмо като за него, ще му кажем да доведе и животинките си.
— Да, Фани.
Спуснах иглата върху плочата, която изсъска многообещаващо.
— Милият ми — обади се Фани. — Наистина си тъжен.
Чу се леко драскане по вратата.
— Хенри е — обясни Фани. — Никога не чука.
Тръгнах нататък, но преди да съм отворил, гласът на Хенри изрече:
— Аз съм.
Отворих и Хенри започна да души.
— Ментова дъвка. По това те познавам. Май нищо друго не дъвчеш.