Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Станало ли е нещо, Хенри?
— Да. Не. Не зная. Нещата се променят. Старото свърталище не е вече същото. Хората са изнервени. Дори и аз.
Дясната му ръка се протегна надолу в мрака да докосне и да стисне бастуна на зелени черти. За пръв път го виждах с бастун. Смъкнах поглед към дръжката, която бе заоблена в тежка оловна топка. Това не бе водач за слепец. Беше оръжие.
— Хенри — прошепнах.
Постояхме така, докато аз го огледах и видях онова, което си знаех открай време.
Слепецът Хенри.
Запаметил бе всичко. От гордост бе преброил и помнеше всяка отделна стъпка в този квартал, в следващия и в по-следващия, знаеше колко крачки има тукашната пресечка и съседната. И можеше да назове улиците, край които минава с увереността на собственик, по месарницата, по ваксаджийницата, по аптеката или по дима и миризмите на комарджийницата. Дори когато беше затворено, той „виждаше“ ароматните туршии в бурканите, тютюна в кутиите, заключените билярдни топки от африканска слонова кост, наредени в гнездата им, възбуждащия полъх от бензиностанцията, когато прелееше някой резервоар, пристъпваше, вгледан пред себе си, без черни очила, без бастун, устата отброяваше безшумно, за да завие към бирарията на Ал и да прекоси уверено и без колебание пътеката край пълните маси до столчето пред пианото, да седне и да се пресегне за бирената халба, сложена автоматично на мястото й от Ал, още преди Хенри да се е появил, да изсвири точно три такта — включително и от „Кленово листо“, къде-къде по-хубаво от Кейл бръснаря, — да си изпие бирата и да се измъкне в своята нощ с крачките и отброяването, да тръгне към дома, подвиквайки на невидени гласове, назовавайки имена, горд от своята зарешетена дарба, и само с нос да намира пътя за уверените си крака, заякнали от всекидневните десет мили.
Опиташе ли някой да му помогне, като пресича улицата — грешка, която сам аз сторих веднъж, — той го отблъскваше е лакът и го поглеждаше тъй гневно, че оня пламваше до уши.
— Не докосвай! — прошепваше. — Не обърквай! Сега се загубих. Къде бях? — Отмяташе няколко зърна на сметалото в черната си глава. Отброяваше няколко царевични реда в своя череп. — Да. Ето сега. Трийсет и пет през улицата, трийсет и седем — оттатък.
И поемаше сам, зарязваше те на тротоара, процесия от един човек, трийсет и пет крачки през улица „Темпъл“ — в тази посока, и трийсет и седем в другата — през улица „Фигероа“. Невидим бастун му отмерваше такта. И сякаш маршируваше, ей богу, маршируваше с уверена стъпка!
Та именно Хенри Безименния, Слепеца Хенри бе оня, който чуваше вятъра, познаваше всяка цепка в тротоара, долавяше мириса на прахоляка в сградата през нощта и пръв предупреждаваше за притаените край стълбището неща, за прекаленото струпване на мрак върху покрива, за лъха на непозната пот из коридорите.
Ето го и сега, прилепен до попуканата мазилка на преддверието, обгърнат от мрака навън и в коридорите. Очите му се извъртяха и се затвориха, ноздрите му се разшириха, той поприсви колене, сякаш някой го бе цапнал по главата. Бастунът потрепваше в тъмните му пръсти. Ослушваше се, ослушваше се тъй съсредоточено, че се извърнах и започнах да оглеждам дългия глух коридор, който стигаше до другия край на сградата, а задната врата там зееше отворена и отвън също дебнеше нощта.
— Нещо лошо ли е станало, Хенри?
— Обещай да не казваш на Флориана! Фани примира от страх, разказваш й прекалено много неприятни неща. Обещаваш ли?
— Няма да я плаша, Хенри.
— Защо се изгуби от два-три дни?
— Имам си лични неприятности, Хенри, а съм и без пукната пара. Можех да дойда и на автостоп, но…
— Какво ли не се случи в тия четирийсет и осем часа. Пиетро — и той, и кучетата, и птиците, и гъските, нали му знаеш котките?
— Какво има с Пиетро?
— Някой го е издал, извикал е полицията. Нарушавал обществения ред, тъй казаха. Пристигна полиция, прибраха му животинките, него отведоха. Няколко успя да раздаде на нашите. Котката му я прибрах при мене. Госпожа Гутиерес има ново куче. Когато го извеждаха, Пиетро плачеше. Не съм чувал мъж да ридае тъй сърцераздирателно. Ужасно беше.
— Кой го е издал, Хенри? — И аз се разстроих. Спомних си кучетата, влюбени в Пиетро, котките и гъските, следващи го предано по петите, канарчетата, накацали по шапката със звънчета, видях го как танцува по уличните ъгли, откакто се помнех.
— Кой го е издал?
— Лошото е, че никой не знае. Ченгетата пристигнаха, викнаха „Ето тук!“, животинките изчезнаха завинаги, Пиетро е в затвора, нарушение на обществения ред, а може да се е поскарал с някого навън, да се е сбил, да е ударил някое ченге. Никой не знае. Ала някой го е сторил. Това не е всичко…