Черният Олшански замък

Наканих се да тръгвам, когато някой ми рече:

— Почакайте. Ето, завеждащият клуба отива натам. Вячорка.

Приближаваше се дребен на ръст човечец.

— Зеляпушчанак… Микола Чесевич.

— Антон Глебавич Космич.

— Към махалата ли сте? Ще вървим заедно.

— Вячорка, до утре — подвикна някой подир нас.

— Защо ви викат така? — запитах аз, когато навлязохме в мрака.

— Ех! Прякорът ми е такъв. Уважават ме, но не могат да отвикнат. Макар че за какво ли да ме уважават! Шест класа съм завършил само. Но в клуба стават не само танци и въртим филми, а каним лектори и даваме по две представления в месец. Разбира се, със суфльор.

Много се радвах, че имам спътник. Из тая тъмница дори рис би си изпотрошил и четирите лапи, аз до заранта щях да се въртя, въртя и да се върна в Кладно, но сега спокойно вървях до човечеца, който уверено стъпваше до мен. И никак не беше лошо, защото миришеше на пролет и още не изпръхналата пръст пружинираше под краката.

— Че защо не учите по-нататък?

— Е-е, къде ти. Въртя къщата, клуба. Пък и на моето място никой не ще да дойде, ако ще да го вържеш.

— Че защо?

— Затънтено е. Пък и някаква нечиста сила се въди наоколо. И аз бих се махнал оттук, но къде да ида. Тъй си е, ама нищо.

— Каква нечиста сила?

— Ще видите… Ама не мислете, че е чак толкова лошо у нас. Имаме си замък, костьол, извинете — и със седалище на ксьондз, воденица, складове, филиал на клуба. Щом почне работата на полето, ще надойдат повече хора — и го отварям три дена в седмицата. Тогава направо се разкъсвам. Не, мястото ни е хубаво, но все си е предградие…

Казах, че ще изследвам замъка.

— Замъкът ни е чудо. Само че е запуснат. Почнаха от две седмици да го проучват. Дойдоха археолози. Едно момиче ги ръководи. Гиздава мома, само дето е слабичка. Нищо, нали се казва, момата пълни улицата с ергени, а жената — печката с ястия.

— Къде може да отседне човек при вас?

— В началото, ако щете, дори при мен. За ден-два.

— Че защо?

— Сетне сам няма да останете. Защото съм… Вячорка19. Какво да ви кажа, обичам компаниите. Не, да речеш, побоища и кавги — на такъв човек бърже му давам пътя. Обичам компаниите и общуването с хора.

Да, все пак е хубаво „да общуваш с хора“. Вървях и се подсмивах на себе си. Добре ми стана и сетне, когато разбрах, че светлините на Олшанка не се виждаха просто защото паркът бе толкова гъст, че дори без листата ги закриваше, че светлинките са много, че се чуваше разногласият лай на кучетата и че къщата на Вячорка е тъй уютна вътре, белосана, с везани пешкири, със зидана печка; и друга газова за готвене, с три стаи и малка стаичка с отделен вход, където ме заведоха стопанинът и жена му, засмяната Мария Сямьонавна, едра, напета жена.