Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Влязоха и Арута затвори вратата.
— И сме подготвени за това — каза графът и пое документите, пратени от баща му. — Извинете ме за малко — каза той и счупи печата на първото, лично писмо от херцога.
Накор се загледа в лицето на графа, докато той четеше. Беше висок като баща си, но повече приличаше на майка си, с нейните фино изваяни черти и почти деликатни устни. Очите му обаче бяха бащините му. Бяха опасни. Косата също беше като на баща му — тъмнокафяви къдрици. Сякаш виждаше Джеймс като младеж.
— Знаеш ли какво пише тук? — попита Арута.
— Не — отвърна Накор. — Но мога да предположа. Ерланд наскоро се върна от Кеш. Отби ли се тук?
Арута се засмя.
— Нищо не може да ти убегне, а?
— Когато човек поживее толкова дълго като мен, като разчита само на ума си — каза Накор, — се научава да обръща внимание на всичко.
— Да. Ерланд се отби тук за една нощ.
— Значи сте сключили сделка с Кеш.
— Да речем, че сме постигнали разбирателство — каза Арута.
Шо Пи не разбираше за какво си говорят, но не го показа. Предпочиташе да остави учителя си и графа да си приказват, без да ги прекъсва.
Накор се засмя.
— Баща ти е най-злият и опасен човек, когото съм срещал. Добре че е на наша страна.
Арута го погледна тъжно.
— В това отношение няма да споря. Никога не съм имал свой живот.
Подаде му писмото през бюрото и Накор го взе и отбеляза:
— Не ми изглеждаш особено притеснен.
Арута сви рамене.
— И у мен го имаше онзи бунтовнически нрав, който притежават повечето млади мъже, но честно казано, повечето от нещата, които баща ми ме е карал да направя, бяха интересни; дори предизвикателни, бих казал. Синовете ми, както може би си забелязал, са съвсем друг случай. Жена ми е много по-великодушна към „приключенческите“ характери, отколкото беше майка ми. — Стана, докато Накор четеше писмото на херцога. — Често съм си мислил какъв ли живот трябва да е имал баща ми, за да израсне буквално от крадец до херцог. — Той надникна през малкия прозорец, гледащ към брега. — Толкова съм слушал за Джими Ръчицата, че ми стига за цял живот.
— Не мислех, че баща ви е самохвалко — обади се Шо Пи. Накор продължаваше да чете.
— Не от баща ми, а от другите — каза Арута. — Баща ми е променил историята на Крондор. — Той замълча умислено. — Трудно е да бъдеш син на велик мъж.
— Хората очакват много от сина на един велик мъж — отбеляза Накор и остави писмото на бюрото. — Искаш ли да остана?
— Да. Поне за известно време — каза Арута. — Трябва ми някой доверен човек тук, когато всичко това избухне. Някаква сигурност, че Чалмес и останалите няма да направят някоя беля.
— О, сто на сто ще направят, като разберат какви са ги забъркали баща ти и принц Ерланд — засмя се Накор. — Но аз ще погрижа да не пострада никой.
— Добре. Ще тръгна следващата седмица, след като се погрижа за някои дреболии.
— В Крондор ли трябва да се върнеш?
Арута кимна.
— Да. Познавам баща си.
— Разбирам. — Накор въздъхна.
— Сега си починете и ще се видим на вечеря — каза Арута.
Разбрал, че ги канят да си тръгнат, Шо Пи стана и отвори вратата пред Накор.
След като излязоха от кабинета на Арута, Шо Пи попита:
— Учителю, какво имахте предвид, като попитахте Арута дали трябва да се върне?
— Баща му заповяда да отиде в Риланон под предлог, че носи писма за краля — отвърна Накор, докато вървяха по коридора. — Арута знае, че баща му едва ли ще напусне Крондор, когато започнат боевете. Иска да се погрижи синовете му да не останат при дядо си.
— Войната наистина носи рискове — каза Шо Пи, — но защо внуците на херцога ще са в по-голям риск от другите?
— Защото когато пристигне флотата на кралицата, едва ли някой в Крондор ще оцелее — мрачно отвърна Накор.
Шо Пи нямаше какво да каже.
Ерик даде знак и конниците спряха. Един от съгледвачите му препускаше обратно към тях. Ерик вече два месеца обикаляше граничните барони, за да му отстъпят най-добрите си бойци, и сега близо шестстотинте конници, в три колони зад него, оставяха зад гърба си поредните двадесетина мили. Ерик ругаеше наум Калис през всяка една от тези мили, но вече бе събрал хората.
Всеки от граничните барони, когото посети, прочете кралското пълномощно със смесица от неверие и гняв. Всеки барон се смяташе за владетел с изключителни права, васал на Короната, който не се отчита нито пред граф, нито пред херцог. Да им дойде някакъв си жалък старши сержант от гарнизона на принца със заповеди да му се разреши да си подбере когото си иска и да го отведе, срещу някакви съвсем смътни обещания, че хората ще бъдат заместени по-късно — това никой от тях не можеше да понесе.