Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Намери Макрос — последва указанието. — И внимавай с времето!
Той се огледа, и ето, че всяко живо същество си имаше знак за енергия, нишка от жизнена сила, започваща от Сетанон, от Камъка на живота, който обвързваше в едно всички живи същества на Мидкемия. С времето някои от нишките изчезваха, защото съществата умираха, но от него изникваха нови нишки с новите раждания. Приличаше на изумруден фонтан от пулсираща енергия, на въплътен живот, и тази дивна красота отне дъха на Пъг.
Сред милиардите сияещи нишки той затърси само една, една, в която имаше нещо познато. Загуби представа за времето, не знаеше часове ли са минали, или години, но накрая зърна нещо познато.
„Чародеят!“ — помисли Пъг, щом различи пулсиращата от мощ линия. Колко силна и изключителна беше! Той се съсредоточи. Но беше странна — съществуваше на две места едновременно.
— Стани! — чу се команда и Пъг се надигна.
Видя Акайла и Татар, но те му се сториха чужди, същества от груба материя и ограничена енергия, докато той самият беше създание с многократно усилени сетива и безпределна мощ. Озърна се да потърси Миранда и я видя като същество с ослепителна красота.
Тя беше гола. Но без дори намек за пол. На мястото на гърдите и бедрата й, които му бяха познати като собственото му тяло, той виждаше само гладкост, безлика и без никакви отличими белези. Лицето й бе овал, с две горящи светлини там, където трябваше да са очите. Нос нямаше. Една тънка резка заместваше устата й и тя се раздвижи, но вместо да чуе гласа й, го докосна нейният ум.
„Пъг?“ — попита Миранда.
„Да“ — отвърна той.
„И аз ли изглеждам така странно като теб?“ — каза тя.
„Изглеждаш зашеметяващо“ — отвърна той.
Изведнъж се видя през нейните очи. Беше същото безлико същество като нея. Двамата бяха с еднакъв ръст и телата им съществуваха със сиянието на енергия, струяща отвътре. Никой от двамата нямаше нито коса, нито полови органи, нито зъби или нокти.
От много далечно разстояние чу гласа на Акайла.
— Това, което виждате, са вашите истински същности. Погледнете надолу.
Те го направиха и видяха собствените си тела да лежат на тревата като заспали.
— Сега побързайте — каза Акайла. — Последвайте нишката, която ви води към Макрос, защото колкото по-дълго сте извън телата си, толкова по-трудно ще ви е да се завърнете. Ние ще ви пазим живи и когато дойде време да се върнете, ще трябва само да го помислите. Вашите тела ще се появят там, където ще ви потрябват — повтори той. — Дано боговете ви опазят.
Пъг отговори:
„Разбираме.“
А на Миранда каза:
„Готова ли си?“
„Да — отговори тя. — Къде отиваме?“
С мисъл той й показа нишката и каза:
„Следваме ето това!“
„То къде ще ни отведе?“ — попита тя, а той посегна, „хвана“ „ръката“ й и я поведе по нишката.
„Нима не го усещаш? Ще ни отведе точно там, където трябваше да очаквам, че ще ни отведе. Води ни към Небесния град. Ще отидем в дома на самите богове!“
6.
Внедряване
Калис посочи.
Ерик кимна и даде сигнал на взвода да тръгне след него. Мъжете хукнаха на прибежки през дерето, привели глави под ръба на проядения от порои склон.
Тези учения бяха омръзнали на Ерик до смърт и в същото време той изпитваше безпокойство, че не са достатъчни. За тази половин година, откакто се беше заел с първата група войници в планините, той вече разполагаше с хиляда и двеста войници, способни да оцелеят сами колкото може по-дълго.
Други шестстотин бяха почти готови — трябваше им само още малко подготовка.
Групата, която водеше сега, бяха тъкмо тези, за които се страхуваше, че така и няма да се превърнат в бойците, нужни, за да се спечели предстоящата война.
Алфред го потупа по рамото и той се обърна. Ефрейторът му посочи един мъж в другия край на дерето — не се беше привел достатъчно.
Ерик кимна и Алфред бързо пропълзя и смъкна войника на дъното на дерето. Острите камъни ожулиха и двамата, но ръката на Алфред се лепна на устата на войника и близките постове не успяха да чуят вика му. Ерик чу само шепота на ефрейтора:
— Дейвид, мързелът ти току-що уби и теб, и другарите ти.
Упражнението се бе провалило. Сякаш прочел мислите на Ерик, Калис се изправи и каза:
— Достатъчно.
Всички също се изправиха. Алфред дръпна рязко Дейвид за яката и закрещя:
— Смотаняци дебелоглави такива! Жалки подобия на войници! Ще съжалите за деня, в който бащите ви са погледнали майките ви, щом се разправя с вас.
— Ефрейтор, върни ги в лагера — каза Калис.
— Чухте командата на капитана! — изрева Алфред. — Към лагера. Бегом, марш!