Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
„… За да завладея света“ — така звучеше гласът му в последното изречение. Тя се смая от разликата между него и срамния, сладникав гласец, полухленч, полузаплаха, глас на просяк и бандит, с който хората от техния век произнасяха думата „нужда“.
Дагни — казваше той, застанал до прозореца, загледан сякаш не във върховете на планините, а във времето — възраждането на „Д’Анкония мед“, а и на света трябва да започне тук, в Съединените щати. Тази страна е единствената в историята, родена не по случайност и не от слепи междуплеменни войни, а като рационален продукт на човешкия ум. Тази страна е била построена върху върховенството на разума и в продължение на един великолепен век е заела водещо място в света. Ще трябва да го направи отново. Първата стъпка на „Д’Анкония мед“, както и на всяка друга човешка ценност, трябва да дойде оттук, защото останалата част от Земята е стигнала до дъното на вярванията, които е поддържала векове наред: мистична вяра, върховенство на ирационалното, което има само два самотни паметника в края на пътя си: лудница и гробище… Себастиан д’Анкония е допуснал една грешка: приел е система, която твърди, че собствеността, която е придобил по право, трябва да бъде негова не по право, а с позволение. Неговите наследници платиха за тази грешка. Аз платих последната вноска… Мисля, че ще видя деня, в който, израснали от корена си в тази земя, мините, леярните и пристанищата за руда на „Д’Анкония мед“ ще се разпръснат отново по света и в родната ми страна, и аз ще съм първият, който ще започне нейното възстановяване. Може и да го видя, но не мога да бъда сигурен. Никой не може да предскаже кога другите ще решат да се върнат към разума. Може би в края на живота си ще съм създал единствено тази мина — „Д’Анкония мед“ №1, Дерето на Голт, Колорадо, Съединени американски щати. Но, Дагни, помниш ли амбицията ми да удвоя производството на мед на баща ми? Дагни, ако в края на живота си произвеждам и един фунт мед годишно, аз ще бъда по-богат от баща си, по-богат от всеки мой предшественик с техните хиляди тонове, защото този фунт ще бъде мой по право и ще бъде използван, за да поддържа свят, който го знае!
Това беше онзи Франсиско от детството им, в обноските си, в маниера си, в непомрачения блясък на очите си. Тя се втурна да го разпитва за медната му мина, както го беше разпитвала за индустриалните му проекти по време на разходките им по брега на Хъдсън, връщайки си чувството за безпрепятствено бъдеще.
— Ще те взема с мен и ще ти покажа мината — каза той — веднага щом глезенът ти се възстанови напълно. Трябва да се катерим по стръмна пътека, за да стигнем там, просто пътечка за мулета, още няма път за камиони. Нека ти покажа новата топилня, която проектирам. Работя върху нея от известно време, твърде сложна е за сегашното ни ниво на производство, но когато възможностите на мината пораснат достатъчно, за да я оправдаят — само да видиш колко време, труд и пари ще спести!
Те седяха на пода, наведени над листове хартия, които той разпръсна пред нея, и изучаваха заплетените секции на пещта — със същата радостна добросъвестност, с която някога проучваха отпадъците в едно бунище.
Тя се наведе напред точно когато той се пресягаше за един лист и се оказа облегната на рамото му. Неволно остана неподвижна само за миг — мъничко прекъсване в потока на едно — единствено движение — докато очите й се вдигаха към неговите. Той гледаше надолу към нея, без да крие какво изпитва, но и без да намеква за по-нататъшни искания. Тя се отдръпна, осъзнала, че изпитва същото желание като неговото.
После, още в плен на възвърналото се усещане за онова, което беше изпитвала към него в миналото, тя осъзна едно качество, което винаги е било част от това чувство, но сега за пръв път виждаше ясно: ако това желание беше прослава на живота, то чувствата й към Франсиско винаги са били прослава на нейното бъдеще — като миг на величие, спечелен с частично плащане на непозната сметка, като потвърждение на някакво предстоящо обещание. В мига, когато го осъзна, тя разбра и кое е единственото желание, което някога е изпитвала не като символ на бъдещето, а като пълно и окончателно настояще. Разбра го от един образ — образ на една мъжка фигура, застанала пред вратата на малка гранитна сграда. Крайната форма на обещанието, което я беше карало да продължава да се движи, беше човекът, който вероятно щеше завинаги да остане само недостижимо обещание.