Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Не мислех, че някъде на земята може да бъде толкова тихо — произнесе той. — Не можеше да се различи морето от небето, нямаше какво да се види, нямаше какво да се чуе. Нито проблясък, нито сянка, нито звук. Бих помислил, че всяко кътче земя е отишло на дъното и са потънали всички освен мен и тези негодници в лодката.
Джим се наведе над масата и опря пръсти върху нея сред кафените и ликьорените чаши и угарките от пурите.
— Изглежда, вярвах в това. Всичко бе загинало и… всичко беше свършено… — той дълбоко въздъхна — … за мене.
Марлоу рязко се изправи на стола и с енергичен жест остави настрана пурата си. Тя очерта червена следа, подобно на миниатюрна ракета, прорязала завесата от пълзящи растения. Никой не се помръдна.
— Е, какво мислите? — възкликна Марлоу, като внезапно се оживи. — Нима той не е бил честен към себе си? Неговият спасен живот е бил обречен, защото почвата е пропаднала под краката му; не е имало какво да гледа и какво да слуша. Унищожение, да! А през всичкото време — само облачно небе, спокойно море, неподвижен въздух. Само нощ, само мълчание.
Това не продължило много; после те почувствували — внезапно и единодушно — потребност да побъбрят за своето спасение.
„От самото начало знаех, че ще потъне!“
„Само още миг и ние също…“
„Бяхме на косъм от смъртта, ей богу!“
Джим нищо не казал. Едва затихналият вятър задухал отново, засилил се и стонът на морето запригласял на тяхното бъбрене, последвало като успокоение след миговете на безмълвен ужас. Корабът бил потънал! Потънал! Нямало съмнение. Никой не можел да помогне. Многократно повтаряли тези думи, като че ли не можели да се възпрат. Не се съмнявали, че е потънал. Светлините били изчезнали. Невъзможно било да грешат. Светлините били изчезнали. Това трябвало да се очаква… Корабът следвало да потъне… Джим забеляза, че те говорели така, сякаш били оставили зад себе си кораба без хора. Решили, че е потънал бързо. Изглежда, това им доставяло някакво удоволствие. Уверявали се един друг, че за това е било необходимо не много време — „тръгнал е към дъното като лист желязо“. Старшият механик добавил, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу „като хвърлена пламтяща клечка кибрит“. Тук вторият механик истерично се разсмял: „Р-радвам се. Р-радвам се.“
— Зъбите му тракаха като някакво бързо кречетало — каза Джим — и изведнъж захленчи. Плачеше и хълцаше като дете, задавяше се и нареждаше: „О, боже мой! О, боже мой!“ Млъкваше за миг и изведнъж отново започваше: „О, бедната ми ръка! О, бедната ми ръка!“ Чувствувах, че съм готов да го поваля с един удар. Двама души седяха на кърмата. Едва можах да различа фигурите им. Гласовете им достигаха до мене — бъбрене, мърморене. Тежко беше да се понася това. Беше ми и студено. Ала нищо не можех да направя. Струваше ми се, че ако се помръдна, ще трябва да скоча в морето и…
Ръката му опипваше нещо крадешком, докосна една от ликьорените чашки; той бързо я отдръпна, сякаш се бе докоснал до нажежен въглен. Леко поместих бутилката и попитах:
— Искате ли още?
Джим сърдито ме погледна.
— Мислите, че не мога да ви разкажа всичко, без да се натряскам ли? — попита той.
Компанията околосветски пътешественици се бе прибрала да спи. Бяхме сами; само някаква неясна бяла фигура се мержелееше в сянката; като забеляза, че я наблюдаваме, тя се прокрадна напред, поспря се, после безшумно се скри. Беше вече късно, но аз не притеснявах гостенина си.
Седейки смутен в лодката, той чул как спътниците му почнали изведнъж да ругаят някого.
„Защо не скачаше, глупчо?“ — казал нечий укорен глас.
Старшият механик станал от кърмовата седалка и почнал да се промъква към носа, като че ли подтикван от злобното намерение да се разправи „с най-големия идиот на света“. Капитанът, който седял на веслата, изхриптял обидни епитети. Джим вдигнал глава при тези викове и чул името „Джордж“; в същото време нечия ръка го ударила в гърдите.
„Какво можеш да кажеш за свое оправдание, глупако?“ — попитал някой, подтикнат от справедливо негодувание.
— Те се нахвърлиха върху мен — каза Джим, — ругаеха ме… наричайки ме Джордж.
Той ме погледна, опита се да се усмихне, отвърна очи и продължи:
— Онзи дребният, вторият механик, се наведе над самия ми нос: „Как, та това е проклетият помощник!“