Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Заради войната е претрупан с работа. Сега старши сержант Фон Румпел има възможност да прави това, което никой не е правил от векове — още от времето на могулите и хановете; ако изобщо някой някога е правил нещо подобно. От капитулацията на Франция са минали едва седмици, но вече е видял неща, за които не е и мечтал, шанс, който не би му се удал не в един, а в шест човешки живота последователно. Глобус от седемнайсети век с размерите на малък автомобил, с рубини, представляващи вулкани, сапфири, струпани около полюсите, и диаманти, бележещи столиците на света. Той е държал — държал! — дръжка на нож на най-малко четиристотин години, от бял нефрит, инкрустиран с изумруди. Вчера на път за Виена през ръцете му е минал порцеланов сервиз от петстотин и седемдесет части, с овален диамант, инкрустиран по периферията на всяка отделна чиния. Полицията го е конфискувала от някого; от кого — той не пита. Лично го е опаковал в сандък, пристегнал го е с чембер и го е номерирал с бяла боя, след което е наблюдавал натоварването му във вагон с двайсет и четири часова охрана.
Чака да го преместят в командването на армията. Чака развитие. Този конкретен летен следобед старши сержант Фон Румпел е в прашната геоложка библиотека на Виена и следва една дребничка служителка с кафяви обувки, кафяви чорапи, кафява пола и кафява блуза през купчините от периодични издания. Библиотекарката слага подставка, стъпва на нея, пресяга се.
Таверние, 1676 г.: „Пътешествия из Индия“.
П. С. Палас, 1793 г.: „Пътешествия през южните провинции на Руската империя“.
Стрийтър, 1898 г.: „Сурови и обработени скъпоценни камъни“.
Говори се, че фюрерът съставял списък с желани скъпоценни предмети от цяла Европа и Русия. Казват, че възнамерявал да превърне австрийския град Линц в имперски център, културна столица на света. Огромна променада, мавзолей, акропол, планетариум, библиотека, опера — всичко от мрамор и гранит, всичко безупречно. По същество смятал да създаде километричен музей, в който да събере най-големите постижения на човешката култура.
Документът бил истински, е чул Фон Румпел. Четиристотин страници.
Той сяда на една маса сред купчините от книжнина. Опитва се да преметне крак, но от сутринта го безпокои едно леко и неприятно подуване в слабините: странно, макар и неболезнено. Мишеподобната библиотекарка донася книги. Той бавно прелиства Таверние, Стрийтър, Мъри: „Скици от Персия“. Чете описания на тристакаратовия диамант „Орлов“ от Москва, „Нур ал Аин“, четирийсет и осем и половина каратовия смарагд „Дрезден“. Надвечер намира това, което търси. Историята на един принц, когото не успели да убият, на един жрец, който предупредил за гнева на богинята, и на един френски прелат, който сметнал, че е купил същия камък векове по-късно.
„Лумналото море“. Сивкавосин, с червено пламъче. Записан като сто трийсет и три каратов. Или изчезнал, или завещан на френския крал през 1738 година, при условие че ще бъде държан под ключ в продължение на две столетия.
Той вдига глава. Увиснали от тавана лампи — редици от игли, избледняващи в прашно златисто сияние. Цяла Европа, а той има за цел да открие камъче, сгушено нейде в гънките й.
„Фрицовете“
Татко й казва, че пушките им блестят, сякаш с тях никога не е било стреляно. Казва, че ботушите им са чисти, а униформите — безупречни. Като че ли току-що са слезли от чисти луксозни влакове.
Жените от града, които сами или по двойки спират пред задната врата на мадам Манек, казват, че немците (които наричат „фрицове“) купували, де що видят, пощенски картички, сламени кукли, захаросани кайсии и застояли сладкиши от витрината на сладкарницата. „Фрицовете“ купували ризи от мосю Вердие и бельо от мосю Морван; „фрицовете“ обичали да се тъпчат с масло и сирене; „фрицовете“ изкупили и излочили всичкото шампанско от избите.
Хитлер, шушнат жените, обикалял парижките забележителности.
Въвеждат вечерен час. Музика — само вкъщи. Танци — също. Страната е в траур и трябва да се държим подобаващо, разпорежда кметът. Въпреки че не е ясно каква власт му е останала.
Мари-Лор час по час чува съскане на кибрит; баща й пуши непрекъснато. Постоянно си проверява джобовете. Сутрин снове между кухнята на мадам Манек, магазинчето за тютюн и пощата, където чака на безкрайни опашки, за да се дореди до телефон. Следобед поправя разни неща в къщата на Етиен — халтавата вратичка на някой шкаф, скърцащата дъска на стъпалото. Разпитва мадам Манек свестни ли са съседите. Играе си със закопчалката на сандъчето с инструменти, докато изкара Мари-Лор от нерви.