![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Само дето не беше. Беше идеално. За такъв семеен живот пишеха сантименталните романисти в творби, които критиците заклеймяват като носталгични. (До онзи случай с ножа. Е, така е по-добре, биха изпухтели критиците.) Лоръл смътно си спомняше как отправя поглед от дълбините на своята тийнейджърска меланхолия и се пита как някой може да е доволен от толкова скучно семейно съществуване. По онова време думата "пасторал" не беше известна, поне на Лоръл, която през 1958 година беше твърде заета с Кингсли Еймис, за да се занимава с брулените от бури майски цветя[4]. Обаче тя не искаше родителите ѝ да се променят. Младостта е арогантна и Лоръл идеално я устройваше да смята, че те просто не са толкова авантюристично настроени като нея. Нито за миг не ѝ мина през ума, че зад поведението на Дороти като привидно щастлива съпруга и майка може да се спотайва нещо друго, че и тя самата някога е била млада…. Може дори да се крие от нещо в миналото си.
Сега обаче миналото беше навсякъде. То сграбчи Лоръл в болницата, когато видя снимката на Вивиан, и оттогава не я беше пускало. Чакаше я на всеки ъгъл, шепнеше в ухото ѝ посред нощ. Натрупваше се, натежаваше с всеки изминал ден и носеше със себе си лоши сънища и проблясващи ножове, момченца с тенекиени ракети и обещанието за връщане назад, за оправяне на нещата. Тя не можеше да се съсредоточи както трябва над нищо друго: нито над филмовата продукция, която трябваше да започне следващата седмица, нито над поредицата интервюта за документалния филм, които записваше. Единственото важно нещо ѝ се струваше да научи истината за тайното минало на майка си.
А тайно минало имаше. Дори Лоръл беше вече сигурна, майка ѝ го бе потвърдила. На празненството по случай деветдесетия ѝ рожден ден, докато трите ѝ правнучки виеха венци от маргаритки, внукът ѝ превързваше с носна кърпа окървавеното коляно на сина си, а дъщерите ѝ се стараеха да има достатъчно торта и чай за всеки, някой се провикна: "Реч! Реч!", и Дороти Никълсън се усмихна блажено. Късните рози аленееха по храстите зад гърба ѝ и тя сключи ръце и разсеяно започна да върти пръстените, виснали вече хлабави към кокалчетата ѝ. И сетне въздъхна.
— Аз съм щастливка — каза тя бавно и колебливо. — Гледам всички вас, гледам децата си. И съм толкова признателна, такава късметлийка съм, че получих… — Старческите ѝ устни трепнаха, клепачите ѝ примигнаха и се затвориха, а всички се скупчиха край нея с целувки и възклицания: "Скъпа, мила майко!", затова не я чуха, когато тя отрони: — …втори шанс.
Лоръл обаче я чу. И се взря по-настойчиво в прелестното, изморено, познато и потайно лице на майка си. Търсейки отговор. Отговори, които тя знаеше, че се крият там. Защото хората, които водят скучен и безукорен живот, не благодарят, че са получили втори шанс.
* * *
Лоръл зави към Кампдън Гроув и я посрещна голяма купчина от листа. Зарадва се, че уличният метач още не е минал оттук. Стъпките ѝ изшумоляха през най-голямата купчина, времето направи остър завой назад и тя беше едновременно тук и сега, ала и осемгодишна, когато си играеше в гората зад Грийнейкърс. "Напълнете торбата догоре, момичета. Пламъците ни трябва да стигнат до луната." Мама в нощта на големите огньове на открито. Лоръл и Роузи са с гумени ботуши и шалове. Айрис е повито бебе, което примигва от количката си. Джери, който обичаше горите най-много от всичко, беше само шепот, далечна светулка на розовото небе. Дафни, също още неродена, присъстваше, като плуваше, въртеше се и се мяташе в корема на майка си. "Тук съм! Тук съм! Тук съм!" ("Това се случи, докато ти беше мъртва", така ѝ казваха, когато разговорът се насочваше към нещо отпреди раждането ѝ. Разстройваше я не намекът за смъртта, а представата, че цялото шумно представление се е разигравало без нейно участие.)
Някъде по средата на улицата, точно до Гордън Плейс Лоръл спря. Ето го номер двайсет и пет. Вклинен между двадесет и четири и двайсет и шест, както и трябваше. Къщата приличаше на другите — бяла викторианска постройка с черен железен парапет на балкона на първия етаж и капандура на ниския, покрит с плочи покрив. На застланата с мозаечни плочки алея се мъдреше бебешка количка, която на вид го докарваше и на лунен модул, а на прозореца на приземния етаж беше окачена гирлянда от детски рисунки на тиквени глави за Вси светии. Отпред нямаше синя табела, само номер на улицата. Лоръл се запита дали сегашните обитатели знаят, че къщата им някога е принадлежала на прочут писател. Вероятно не, пък и защо им е да знаят? Много хора в Лондон живеят в къща, която може да се гордее, че някога е била нечия, а славата на Хенри Дженкинс беше мимолетна.