Среднощният диамант [bg]

Не знаех предварително дали импулсивната ми идея да го превърна в обект на предизвикателството с флиртуването, щеше да сработи. Не беше от типа хора, които лесно се поддаваха на разсейване. Живееше и дишаше с мисията си. Сигурно беше забелязал веднага преструвката ми, особено след като толкова го биваше да забелязва измамата.

Само дето не беше измама. Не точно. Може би невинаги го бях харесвала, но точно тогава вбесяващият му характер не ми се струваше чак такава пречка, не и когато из тялото ми бавно се разстилаше и разнасяше неочаквана тръпка. Исках да застана по-близо. Исках да докосна не само косата му. Исках да отвърне на докосването ми.

А Грант също може би невинаги ме харесваше, но усещах — поне в този момент — че и на него му беше приятно да е близо до мен. Харесваше му да ме гледа. Харесваше му да го докосвам. Оказваше се, че все пак имаме общи интереси.

— Сега — казах, заставяйки се да се върна към хладната пресметливост — за моя приятел.

— Твоят…? Вярно. Да открия къде е. — На Грант му беше трудно да реши къде да съсредоточи вниманието си. Изглежда, се смущаваше да ме гледа в очите. Затова бе оставил погледа си да се отклони към корсажа ми и да се задържи там, докато си спомни, че не е редно. — В пристанището сигурно се пази декларация за товара на кораба, а може би и документ, удостоверяващ с кого приятелят ти е подписал договор за служба. Но ако са потеглили от Денъм към някоя неизвестна колония, положението става много по-сложно.

— Но не е невъзможно.

— Не. Просто означава разпращане на агенти на множество различни места.

— Нямате ли приятели навсякъде?

— Сайлъс има.

Приключих с „усмиряването“ на косата му — наистина изглеждаше по-добре: не че имах нещо против да я гледам разрошена — и отпуснах ръце отстрани до тялото си. Но останах на мястото си и вдигнах към него поглед с широко разтворени очи и умолително изражение, което не беше престорено.

— Моля те, Грант? Не може ли просто да направиш няколко запитвания?

Между нас увисна мълчание. И нещо повече. Пространството между помежду ни тлееше. Той издиша шумно.

— Аз… Има един-двама души, до които мога да се допитам.

— Само един-двама? След като хвърлих толкова труд, за да ти придам приличен вид?

На лицето му се появи частица от предишната му язвителна усмивка, но очите му все още издаваха, че умът му е зает от други мисли. Посегна към смъкналия се ръкав и го бутна нагоре. И само при този лек допир на връхчетата на пръстите му до кожата ми рязко си поех дъх и напълно забравих за кроежите си.

— Нямаш основание да ме упрекваш — каза той. — Ти си в също толкова небрежен…

Вратата към горната палуба внезапно се отвори и ние отскочихме един от друг, когато Силвия и Розамънд се зададоха с подтичване, с трескави изражения на лицата.