Мечът на Ликтора [bg]

Бях се приближил към него, отчасти защото говореше неясно и отчасти от уважение, защото старото му лице ми напомняше малко за това на учителя Палемон.

— Веднъж срещнах един човек на вашата възраст, който е позирал на Фечин — казах аз.

Старецът вдигна очи към мен. Толкова бързо, колкото сянката на птица пресича някоя сива черга, метната на тревата пред къщата, видях как проблясъкът, че не съм Бекан, идва и си отива. Той обаче не спря да говори, нито показа по друг начин, че е разбрал. Сякаш онова, което казваше, беше толкова неотложно, че трябваше непременно да го каже на някого, да го излее в нечии уши преди да се е изгубило завинаги.

— Лицето му никак не приличаше на маймунско обаче. Фечин беше красив — най-красивият в околността. Винаги можеше да получи храна или пари от някоя жена. Можеше да получи всичко от жените. Помня как веднъж с него вървяхме по пътеката, която водеше към старата воденица. Имах парче хартия, дето ми го беше дал учителят. Истинска хартия, не съвсем бяла, малко кафеникава, тук-там с петънца, приличаше на пъстърва в мляко. Учителят ми я даде, за да напиша писмо вместо мама — в училище винаги пишехме на плочи, после ги изтривахме с една гъбичка, когато трябваше да напишем нещо друго, а ако никой не ни гледаше, удряхме гъбичката с плочата и я запращахме към стената или към нечия глава. Но Фечин обичаше да рисува и докато вървяхме, аз си мислех за това как се променя лицето му, ако се случи да има хартия, на която да нарисува картинка, дето да може да си я запази. Той само тях си пазеше. Всичко друго губеше или го подаряваше, или го изхвърляше, а аз знаех, че мама има да казва много, обаче реших, че ако пиша съвсем ситно, може да го събера на половината лист. Фечин не знаеше, че имам хартия, но аз я извадих да му я покажа, после я сгънах и я скъсах на две.

Някъде над главите ни се чу пискливият глас на момченцето, но не разбрах какво каза.

— Не помня по-слънчев ден от онзи. Слънцето беше живнало, също като човек, който е бил болен вчера и утре пак ще се поболее, но днес ходи и се смее толкоз бодро, че ако някой странник дойде и го види, хич няма и да си помисли, че му има нещо, че е болен и така нататък, а ще реши, че лекарствата и постелята са за някой друг. В молитвите винаги се казва, че Новото слънце ще е толкоз ярко, че да не можеш да погледнеш към него, и до онзи ден бях смятал, че просто така е редно да се говори, както когато казваш за едно бебе, че е красиво, или хвалиш новата придобивка на някой добър човек, и че даже две слънца да има на небето, спокойно ще можеш да си ги гледаш и двете. Но през онзи ден разбрах, че приказките са си верни и светлината по лицето на Фечин беше повече, отколкото можеха да издържат очите ми, щото се насълзяваха всеки път, когато го погледнех. Благодари ми, продължихме по пътечката и стигнахме до една къща, в която живееше едно момиче. Не помня как й беше името, ама наистина беше красива, с онази, кротката красота. Дотогава не бях и подозирал, че Фечин я познава, но той ме помоли да почакам и аз седнах на първото стъпало пред портата.