Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Когато се навечеряхме, жената (чието име се оказа Каздое) взе от един ъгъл дълга тояга с метален връх и тръгна да търси съпруга си, като преди това ме увери, че не се нуждае от придружител, а на стареца, който, изглежда, не я чу, каза, че нямало да се отдалечава много и скоро щяла да се върне. Понеже старецът продължи да си седи отнесено до огъня, аз прилъгах момчето да се приближи и след като спечелих доверието му, като му показах Терминус Ест, позволих му да го хване за дръжката и да се опита да го вдигне, го попитах не трябва ли Севера да слезе и да се погрижи за него, след като майка му е излязла.
— Тя се върна снощи — каза ми момчето.
Помислих, че говори за майка си, и казах:
— Сигурен съм, че и тази вечер ще се върне, но не мислиш ли, че Севера би трябвало да се погрижи за теб сега, когато нея я няма?
Както правят понякога малките деца, които не са овладели достатъчно изразните средства на езика, за да спорят с възрастните, то сви рамене и се опита да ми обърне гръб.
Хванах го за раменцата.
— Искам сега да отидеш горе, Севериън, и да й кажеш да слезе. Обещавам, че няма да й сторя нищо лошо.
Той кимна и тръгна към стълбата, бавно и неохотно, като каза:
— Лоша жена.
Тогава, за пръв път, откакто бях прекрачил прага на къщата, старецът заговори:
— Бекан, ела тук! Искам да ти кажа за Фечин. — Нужни ми бяха няколко секунди да осъзная, че се обръща към мен, понеже ме е взел за зет си.
— Фечин беше най-лошият от всички ни. Високо диво момче с червени косми по ръцете чак до пръстите. Като ръцете на маймуна, тъй че ако ги видиш да се протягат иззад някой ъгъл да вземат нещо, ще си речеш, ако не беше големината им, че го е грабнала маймуна. Веднъж ни взе големия меден тас, онзи, дето мама правеше в него кървавиците, видях му аз ръката, ама не казах кой е бил, щото ми беше приятел. Повече ни го намерих, ни го видях таса, нищо че с Фечин все бяхме заедно. Преди мислех, че си е направил лодка от него и се е пуснал по реката, щото и на мене ми беше хрумвало да го направя. Тръгнах надолу по реката да търся таса, обаче се мръкна преди да се усетя, а даже не бях тръгнал да се връщам. Може пък да е излъскал дъното му да се оглежда в него — понякога си рисуваше суратя на картинка. Може пък да го е напълнил с вода, та да си види отражението.
Бях се приближил към него, отчасти защото говореше неясно и отчасти от уважение, защото старото му лице ми напомняше малко за това на учителя Палемон.
— Веднъж срещнах един човек на вашата възраст, който е позирал на Фечин — казах аз.
Старецът вдигна очи към мен. Толкова бързо, колкото сянката на птица пресича някоя сива черга, метната на тревата пред къщата, видях как проблясъкът, че не съм Бекан, идва и си отива. Той обаче не спря да говори, нито показа по друг начин, че е разбрал. Сякаш онова, което казваше, беше толкова неотложно, че трябваше непременно да го каже на някого, да го излее в нечии уши преди да се е изгубило завинаги.
— Лицето му никак не приличаше на маймунско обаче. Фечин беше красив — най-красивият в околността. Винаги можеше да получи храна или пари от някоя жена. Можеше да получи всичко от жените. Помня как веднъж с него вървяхме по пътеката, която водеше към старата воденица. Имах парче хартия, дето ми го беше дал учителят. Истинска хартия, не съвсем бяла, малко кафеникава, тук-там с петънца, приличаше на пъстърва в мляко. Учителят ми я даде, за да напиша писмо вместо мама — в училище винаги пишехме на плочи, после ги изтривахме с една гъбичка, когато трябваше да напишем нещо друго, а ако никой не ни гледаше, удряхме гъбичката с плочата и я запращахме към стената или към нечия глава. Но Фечин обичаше да рисува и докато вървяхме, аз си мислех за това как се променя лицето му, ако се случи да има хартия, на която да нарисува картинка, дето да може да си я запази. Той само тях си пазеше. Всичко друго губеше или го подаряваше, или го изхвърляше, а аз знаех, че мама има да казва много, обаче реших, че ако пиша съвсем ситно, може да го събера на половината лист. Фечин не знаеше, че имам хартия, но аз я извадих да му я покажа, после я сгънах и я скъсах на две.
Някъде над главите ни се чу пискливият глас на момченцето, но не разбрах какво каза.
— Не помня по-слънчев ден от онзи. Слънцето беше живнало, също като човек, който е бил болен вчера и утре пак ще се поболее, но днес ходи и се смее толкоз бодро, че ако някой странник дойде и го види, хич няма и да си помисли, че му има нещо, че е болен и така нататък, а ще реши, че лекарствата и постелята са за някой друг. В молитвите винаги се казва, че Новото слънце ще е толкоз ярко, че да не можеш да погледнеш към него, и до онзи ден бях смятал, че просто така е редно да се говори, както когато казваш за едно бебе, че е красиво, или хвалиш новата придобивка на някой добър човек, и че даже две слънца да има на небето, спокойно ще можеш да си ги гледаш и двете. Но през онзи ден разбрах, че приказките са си верни и светлината по лицето на Фечин беше повече, отколкото можеха да издържат очите ми, щото се насълзяваха всеки път, когато го погледнех. Благодари ми, продължихме по пътечката и стигнахме до една къща, в която живееше едно момиче. Не помня как й беше името, ама наистина беше красива, с онази, кротката красота. Дотогава не бях и подозирал, че Фечин я познава, но той ме помоли да почакам и аз седнах на първото стъпало пред портата.