Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Траката-трак. Потропваме с бялата ми карета с белите коне. Обичам да правя впечатление. Бялото е съвсем като за светци. Толкова призрачно очарователно. Тракататрак. Към Ъндърудската40 църква и гробищата. Наистина не бива да закъснявам. Важни хора имам да убивам. Обещания имам да спазвам. Стискайте палци, инспектор Уайт. Това е за вас, господине.

Красив, слънчев ден в Лондон. Любимият ми град. Малкият ми свят. Обичам да гледам хората, малките куклички. Марионетки на невидими конци. Брадатите дами, танцуващи в калта, грубите и безформени улични хлапета, пияниците, крякащи като жаби. Цялата тази проклетия на историята, пласт върху пласт, като блатовете в някоя от тортите на леля Роузбъд. Отрова, кротко положена в слой яйчен крем.

И пристигаме пред портите на Ъндърудските гробища. Бяла черквичка за елита. Има дори розова градина специално за мъртвите. Толкова красиво – а всички обикаляха като мухи над тор. Видях лейди Кларънс с черна рокля и перлен гердан, плачеше на рамото на доктор Черитри. Каква прекрасна актриса би излязла от нея! Несъмнено би била отлична в ролята на лейди Макбет. Ооо, видях и Обадая Дедлок, рижавият човек извън групата. Не си пада по компанията. Може би е малко срамежлив? Дори комисар Солт присъстваше; винаги е хубаво на псевдопогребенията да има и корумпиран полицейски служител. Скокнах от каретата с меч в ръка. Достатъчно ексцентричен ли съм, а? Приближих се и се поклоних много ниско на лейди Кларънс.

– Ужасно съжалявам за смъртта на Елайджа. Пропуснах ли опелото?

Лейди Кларънс ме изгледа все едно съм буболечка, която да премаже. Много ми напомняше на леля Роузбъд.

– Да, беше много хубаво – каза тя, но не гледаше мен, а въображаема публика. – Сега ще го погребем, ако искаш да дойдеш с нас. Ако нервите ми издържат – чувствам се толкова крехка. Горкичкият ми Елайджа. Бе ни отнет толкова млад.

– Но не е бил чак толкова млад, госпожо – обадих се. – Беше на прилично зряла възраст.

Да, предполагам, че беше почти на сто.

И всички очи се насочиха към мен.

– Но талантът му ще го надживее. Определено е оставил белег в спомените ми! – и почуках по главата си доста изразително.

При това тя сви устни и тръгна навътре в гробището, а останалите и послушници се заредиха след нея. Видях как доктор Черитри, който я държеше за ръка, и прошепна:

– Чудак е този Лъвхарт.

Обадая Дедлок се промъкна до мен.

– Много ми харесва мечът ви, господин Лъвхарт.

– О, благодаря ви. И аз си го харесвам. Кажете ми, как е викарият?

– А, добър е. Но малко фъфли.

– Прекрасно – казах.

Обадая се почеса притеснено по голямата си глава.

– Тревожа се за лейди Кларънс. Няколко пъти се разрида по време на опелото. А е толкова силна жена. Страховита дори бих казал.

– Да, тъкмо си мислех, че ми напомня на леля ми Роузбъд.

– Наистина ли? Тя страховита жена ли беше?

– Ами уби собствените си деца и майка ми. Но много я биваше да приготвя сладкиши.