Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Уловили сте душата и в снимката ли? – попитах го.

И си спомням, че точно тогава извади джобния си часовник, да види колко е часът. Жужеше като тихо насекомо. Стори ми се най-красивото нещо, което някога съм виждала, и той много се зарадва, че ми е харесал. Изглежда му беше забавно. Как ме гледаше само – виждаше едно обикновено и не особено интересно момиче; виждаше нещо празно в мен. И мисля, че затова ми даде да погледна часовника му. Даде ми да докосна рубинените змийски очи.

Бяха топли като огнени мъниста. Извади от джоба си една визитка с адрес и каза:

– Защо не вземеш един такъв на баща си, за рождения му ден? Ето адреса на магазина.

Визитката беше в портмонето ми. Отпечатъците му бяха по нея. Може би беше оставил следа от собствената си душа. И се зачудих – дали когато умра, господин Черитри ще ме снима?

Вървях по брега на езерото, пътеката все още беше права и открита. Виждах изхода, виждах портите в далечината. Деца играеха на тревата с бавачка с лисичи очи; един полицай мина наблизо, с поглед напред, винаги загледан напред. Краката ми не спираха, стъпка подир стъпка, сякаш бях автоматон. Имах един часовник с пружина, с вид на маймунка, която ходеше насам-натам по килима – татко го беше купил от Индия. Така се чувствах сега. Движех се, но някой друг ме контролираше. Превръщах се в тъмни пространства. Изпразвах се.

Забравих останалата част от пътя, сякаш не беше важна. Сякаш беше изключена. Когато пристигнах при магазина на часовникаря, се почувствах все едно съм се събудила и погледнах красивите неща, изложени на витрината. Бяха като скъпоценни камъни, блещукащи, докоснати от нещо вълшебно. Тъмен еликсир. Трудно откъснах очи от тях. Точно в средата на витрината имаше една сребърна жаба с отворена уста, а вътре – тихо тиктакащ часовник. Успокои ме; тихото му тракане – плашеща, полазваща сънливост. Отворих вратата на магазина, камбанката над главата ми издрънча и изведнъж осъзнах, че