Знакът на жрицата [bg]

15.

Рядко срещано оръжие

Дина

Това бе най-странният град, който някога бях виждала. Не че разбирах много от градове. Най-големият, в който бях ходила, бе Дунарк, но въпреки това знаех едно: в градовете имаше много хора.

Но не и в Дракана.

Имаше достатъчно къщи. Къщи в съвършени редици — като войници в строй. Никога не бях виждала толкова прави улици. Къщите изглеждаха съвсем нови. Дървото бе съвсем прясно и дори още не бе боядисано. А около града имаше кръг от огромни палатки, мисля че бяха около стотина, сто тъмнозелени палатки. Имаше място за много хора. Но макар че слънцето все още се извисяваше голямо и оранжево-червено над планината зад Дракана, не се виждаше нито един търговец, просяк или джебчия. Имаше хубав малък площад с кладенец, но край него нямаше перачки, хора със съдове или клюкарки. Край него не търчаха и не си играеха мърляви дечурлига, а на пейките до зидовете нямаше старци, които да седят и да се наслаждават на следобедното слънце. Не ни лаеха кучета. Не кудкудякаха кокошки. Беше толкова тихо, сякаш някоя зла фея бе накарала всички живи същества да изчезнат от града само с едно махване на вълшебната си пръчица.

„Къде са…“ — исках да попитам аз, но стиснах зъби. Валдрако извърна наполовина глава, но не каза нищо и аз си отдъхнах. Бях твърдо решена, че повече няма да допусна да бият Тавис заради мен. Макар че правилата на Валдрако бяха много прости, ми беше трудно да свикна с тях. Не поглеждай никого и не говори, ако не те питат. Беше ми непривично да стоя така, без да гъкна, но бях принудена да се науча. Заради Тавис. Затова си държах устата затворена и се задоволявах само с това да мисля. Къде бяха всички? В тези редици от красиви къщи все трябваше да живее някой.

Фургоните затрополиха през площада и продължиха надолу към големите воденици, които бях видяла от върха. Високите им стени хвърляха издължени сенки на фона на залязващото слънце. От тях долиташе чудно трещене и тропот, съвсем различни от бученето и скърцането на воденицата у дома, в Биркене, с които бях свикнала. Но на кого му трябваха трийсет и шест воденични колела, вече ги бях преброила, само за да мели брашно с тях?

Изведнъж се чу силен звън на камбана. Тропотът в постройките спря и след малко портата, водеща към най-близката мелница, се отвори и отвътре се изсипа цял рояк жени и деца. За миг се почувствах като сред ято врабци. Жените и момичетата бяха облечени кажи-речи еднакво — носеха груби светлосини престилки върху сиви поли и блузи, а на главите — черни забрадки. При момчетата имаше по-голямо разнообразие. Те всички бяха обути с черни ленени панталони, но едни имаха сиви ризи, други — светлосини, а трети нямаха нищо, бяха голи от кръста нагоре. Не видях мъже.