Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
Главният стражар изсумтя.
— Тогава добре, че започнаха с лявата ми ръка — каза той. — Та все още да мога да държа меча.
Мама уви внимателно наранените му пръсти в чиста превръзка. Беше ядосана, личеше си по движенията й.
Много ядосана.
— Как може да постъпиш така с друго човешко същество — каза тя разпалено.
— Да — рече Вдовицата. — Днешният свят има нужда от жрици на срама. Но… — тя замълча и погледна главния стражар, сякаш искаше да го попита нещо, без да изрича думите на глас. Той кимна леко.
— Мадам Тонере трябва да знае — рече той. — Невежеството е лош щит.
Но Вдовицата продължаваше да мълчи. Мама сама трябваше да я подкани.
— Какво трябва да знам?
Вдовицата се изкашля.
— Те… В Суларк и в Ейдин имаше жрици на срама. Дракан… ги изгори. Обяви ги за вещици, направи бърз процес и ги изгори на кладата. Той твърди, че уменията на жриците на срама са дяволски.
Мама стоеше неподвижно с неизползвано кълбо превръзки в ръце.
— Това е нищо — рече главният стражар и вдигна ранената си ръка. — Нищо в сравнение с това, което се случи в Суларк.
— Той сее безсрамие около себе си — рече мама и нямаше никакво съмнение кой беше „той“. — Като зараза. Така че заразените правят неща, за които иначе не биха си и помислили. Изобщо не е странно, че му се налага да убива жрици на срама. Но ако загубим напълно последната капчица срам и усещането за това, кое е правилно и кое грешно, как ще можем да живеем едни с други?
— Като хищници — отвърна главният стражар горчиво. — Като група от проклетите му дракони, които се изяждат един друг, ако им се удаде случай.
15.
Рядко срещано оръжие
Дина
Това бе най-странният град, който някога бях виждала. Не че разбирах много от градове. Най-големият, в който бях ходила, бе Дунарк, но въпреки това знаех едно: в градовете имаше много хора.
Но не и в Дракана.
Имаше достатъчно къщи. Къщи в съвършени редици — като войници в строй. Никога не бях виждала толкова прави улици. Къщите изглеждаха съвсем нови. Дървото бе съвсем прясно и дори още не бе боядисано. А около града имаше кръг от огромни палатки, мисля че бяха около стотина, сто тъмнозелени палатки. Имаше място за много хора. Но макар че слънцето все още се извисяваше голямо и оранжево-червено над планината зад Дракана, не се виждаше нито един търговец, просяк или джебчия. Имаше хубав малък площад с кладенец, но край него нямаше перачки, хора със съдове или клюкарки. Край него не търчаха и не си играеха мърляви дечурлига, а на пейките до зидовете нямаше старци, които да седят и да се наслаждават на следобедното слънце. Не ни лаеха кучета. Не кудкудякаха кокошки. Беше толкова тихо, сякаш някоя зла фея бе накарала всички живи същества да изчезнат от града само с едно махване на вълшебната си пръчица.
„Къде са…“ — исках да попитам аз, но стиснах зъби. Валдрако извърна наполовина глава, но не каза нищо и аз си отдъхнах. Бях твърдо решена, че повече няма да допусна да бият Тавис заради мен. Макар че правилата на Валдрако бяха много прости, ми беше трудно да свикна с тях. Не поглеждай никого и не говори, ако не те питат. Беше ми непривично да стоя така, без да гъкна, но бях принудена да се науча. Заради Тавис. Затова си държах устата затворена и се задоволявах само с това да мисля. Къде бяха всички? В тези редици от красиви къщи все трябваше да живее някой.
Фургоните затрополиха през площада и продължиха надолу към големите воденици, които бях видяла от върха. Високите им стени хвърляха издължени сенки на фона на залязващото слънце. От тях долиташе чудно трещене и тропот, съвсем различни от бученето и скърцането на воденицата у дома, в Биркене, с които бях свикнала. Но на кого му трябваха трийсет и шест воденични колела, вече ги бях преброила, само за да мели брашно с тях?
Изведнъж се чу силен звън на камбана. Тропотът в постройките спря и след малко портата, водеща към най-близката мелница, се отвори и отвътре се изсипа цял рояк жени и деца. За миг се почувствах като сред ято врабци. Жените и момичетата бяха облечени кажи-речи еднакво — носеха груби светлосини престилки върху сиви поли и блузи, а на главите — черни забрадки. При момчетата имаше по-голямо разнообразие. Те всички бяха обути с черни ленени панталони, но едни имаха сиви ризи, други — светлосини, а трети нямаха нищо, бяха голи от кръста нагоре. Не видях мъже.