Прах [bg]

16

Инструментът има червена дръжка от фибростъкло и метално острие. Прилича на гаечен ключ и може да реже твърди метали като месинг, мед и стомана.

Марино ни съобщава това още когато го вижда. Снима го с камъка върху него, парче местен камък с размера на бейзболна топка. После премества камъка и взима инструмента.

— Добре, но къде са веригата и катинарът? — пита той.

Резачката изглежда едва ли не малка в огромните облечени в ръкавици ръце на Марино. Той я завърта пред очите си и я изучава задълбочено, като внимава да не унищожи някоя улика като отпечатъци от пръсти, макар да подозирам, че такива не са оставени.

— Ако е искал да намерим проклетия инструмент, човек би помислил, че е трябвало да остави и веригата и катинара, нали? — пита Марино, като прибира резачката в плик за веществени доказателства. — Ако пък ще ни разиграва, колкото повече сме, толкова по-добре.

Настроението на Марино премина от мрачно в кисело и саркастично. Това е първото местопрестъпление, по което работи като ченге от десет години насам, и сега се чувства изгубен и пренебрегнат. Бентън събужда комплекса му за малоценност и Марино копнее да започне схватка.

— Мисълта ми е следната: не трябва да приемаме, че инструментът е бил използван от него — казва той. — Може и да не е било така. Може да си се отклонил от отъпканата пътека и да си намерил нещо, което не е свързано с престъплението.

Думите му са насочени към Бентън. Вторачил се е в него с предизвикателство, примесено с още нещо. Съмнение.

После ме поглежда, сякаш очаква, че ще застана на негова страна. Или пък се опитва да проумее и мен, и Бентън, защото не знае какво да мисли. Тримата стоим близо до булдозер на строителна площадка и се чудя как Бентън ще сподели онова, което Марино трябва да узнае. Съпругът ми не е прям, а Марино няма да го улесни дори ако му повярва. А предполагам, че поне в началото няма да повярва.

— Може би някой е проникнал в чужд пикап, което не е необичайно — продължава Марино със същия презрителен тон. — Хората непрестанно разбиват чужди возила. Може да е просто така.

— Предлагам ти да прибереш и камъка — съветва го Бентън. — Той го е докосвал. Най-вероятно с ръкавици, но може и да не е носил такива. Всичко зависи какво е било настроението му в момента.

— За кого, по дяволите, говориш?

— За човека, когото търсиш. Няма съмнение, че е пипал камъка. Взел го е и го е оставил там, където беше. Би трябвало да проверим за ДНК и за частици, които може да са полепнали по него.

— Мили боже! Сигурно се шегуваш.

— Докарал е трупа дотук — заявява Бентън, сякаш въобще не се съмнява в това. — Първо е паркирал на този паркинг. — Той сочи към паркинга до общежитието. — Скочил е от колата, влязъл е в тази строителна площадка, разбил е кутията на пикапа и е взел инструмента. След това е откарал трупа на онзи паркинг. — Бентън сочи отново, този път към паркинга, където бях говорила по телефона през последния час.

Портата за пешеходци все още е широко отворена, разлюлявана от вятъра. Напомням на Бентън за риска — паркингът се намира точно срещу полицейския участък на МИТ. Убиецът е трябвало да шофира по тротоара.