Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Знаех, че щях да го разпитам за Тълса по-късно, но сега най-важното беше да пренесем всичката тази храна до нашата къща.

— Имам една идея — казах аз. — Виждаш ли този прозорец? Мога да хвърлям кашоните долу на земята. Всичката храна е на консерви и кутии, така че нищо няма да се счупи.

— Чудесна идея — съгласи се Алекс. — Ти остани тук и хвърляй кашоните. Аз ще отида долу и когато си готова, ще натоварим всичко на вана.

В началото не ми хареса идеята аз да върша всичката тежка работа, но после осъзнах, че спътникът ми ще стои навън с пушката. Той и Джули знаеха как да се защитават, но никой не си беше направил труда да научи мен.

— Съгласна — изрекох аз.

Разбихме прозореца, за да го отворим, и Алекс ме наблюдаваше, докато хвърлям един кашон долу.

— Добра работа — похвали ме той. Вдигна една от торбите с ориз и я отнесе долу, а аз продължих да хвърлям кашоните през прозореца. Два от тях се отвориха, но повечето останаха непокътнати.

Отне ми известно време, докато прехвърля всичко долу, и когато го направих, бях изтощена, но работата беше само частично свършена. Останаха три торби с ориз за пренасяне, които нямаше как да бъдат хвърлени през прозореца. Алекс се върна и двамата взехме по една. Нямах представа колко тежат девет килограма. Спътникът ми ми подаде пушката и се върна на тавана, за да вземе последния ориз.

Ванът изглеждаше много стар. Прозорците му бяха варосани, за да не се вижда нищо вътре. Въпреки това побра всичкия ни багаж, освен колелата. Тях ги завързахме за покрива на колата с въжето, което Алекс намери.

Звукът от запалването на двигателя беше невероятен. Чувството да се намираш във ван, който се движи, не можеше да се опише.

— Знаеш ли как да се върнем обратно? — попитах аз. — Да те напътствам ли?

— Ще се нуждая от насоката ти — отвърна Алекс. — Принципно се опитвам да запомням забележителностите, но тук всичко ми изглежда еднакво.

Казах му накъде да завие. Нямаше други коли на пътя и никой не се появи при звука на нашата. Почувствах облекчение от този факт, тъй като Алекс ми беше дал пушката, а аз изпитвах истински ужас, че от мен се очакваше да я използвам.

— При кого отидохте в Тълса? — попитах аз. — Или просто минахте оттам? — Много по-лесно ми беше да задавам въпроси на Алекс, докато и двамата гледахме напред — така нямаше опасност погледите ни да се срещнат.

— Мислехме си, че ще намерим чичо и леля — отвърна момчето. — Заминаха за Тълса миналия юни. Прекарахме няколко дни да ги търсим, но не успяхме да ги намерим.

— Трудно ми е да си представя градовете — споделих аз. — Градовете, в които живеят хора.