Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
Всичките момчета и някои от момичетата отидоха, както обикновено, в смърчовата горичка с честното намерение да останат там само колкото да съберат смола „за едно дъвкане“. Обаче смърчовите гори са съблазнителни, а жълтите топчици смола — примамливи; те събираха и се разтакаваха; и както винаги, първото нещо, което ги подсети как лети времето, беше викът на Джими Глоувър от върха на престарял смърч: „Учителят идва!“
Момичетата, които бяха долу, тръгнаха първи и успяха да стигнат в училището навреме, в последната секунда. Момчетата, които трябваше бързо да се смъкнат от смърчовете, позакъсняха; а Анн, която изобщо не събираше смола, а бъбреше щастлива в отвъдния край на гората, нагазила до кръста в папратите, и тихичко си пееше с венец от лилии на главата, като някое диво божество от царството на сенките, закъсня повече от всички други. Обаче Анн можеше да тича като кошута; тя хукна напред и като за подигравка надбяга момчетата на вратата и тълпата я вмъкна вътре в училището, тъкмо когато господин Филипс слагаше на закачалката шапката си.
Краткият възпитателски устрем на господин Филипс беше секнал; не искаше да си прави труда да наказва десетина ученици, но беше необходимо да направи нещо, за да удържи на думата си. Когато се поогледа, за да намери някоя изкупителна жертва, той я намери в лицето на Анн, отпуснала се задъхана на мястото си, със забравения венец от лилии, увиснал накриво на едното й ухо, което й придаваше особено гаменски вид.
— Анн Шърли, понеже ти изглежда обичаш момчешка компания, ще задоволим твоя вкус този следобед — каза той саркастично. — Махни тези цветя от косата си и седни до Гилбърт Блайт.
Другите момчета захихикаха. Дайана пребледня от съжаление, дръпна венеца от главата на Анн и й стисна ръката. Анн гледаше учителя като вкаменена.
— Чу ли какво ти казах, Анн? — строго попита господин Филипс.
— Да, сър — бавно отговори Анн, — но смятах, че не го казвате на сериозно.
— Уверявам те, че не съм се шегувал — в думите му прозвуча все същият саркастичен тон, който всичките деца, а особено много Анн, мразеха. — Направи го веднага.
За миг изглеждаше, че Анн има намерение да не се подчини. После си даде сметка, че не може нищо да промени, гордо се изправи, прекрачи през пътеката, седна до Гилбърт Блайт и захлупи лице в ръцете си на чина. Руби Гилис, която го зърна, когато Анн го свеждаше, разказа на другите на връщане у дома, че тя „наистина никога не е виждала нещо подобно: беше побеляло с ужасни червени петънца по него“.
За Анн това беше краят на всичко. Достатъчно беше да се спрат за наказание именно върху теб измежду десетина други, не по-малко виновни от теб; още по-лошо беше да ти заповядат да седнеш до момче; но това, че момчето беше Гилбърт Блайт, увеличаваше обидата до оскърбление от съвършено непоносима степен. Анн чувстваше, че не може да го понесе и че е безполезно да се опита. Цялото й същество кипеше от срам, гняв и унижение.
Отначало другите ученици поглеждаха, кикотеха се и се посбутваха. Но тъй като Анн не вдигаше глава, а Гилбърт решаваше задачи с дроби и сякаш цялата му душа беше погълната от тях и нищо друго, те скоро се върнаха към собствените си занимания и забравиха за Анн. Когато господин Филипс повика да излезе класът по история, Анн не се помръдна. А господин Филипс, който беше започнал да пише стихотворение „На Присила“ преди да повика класа, все още се бореше с една упорита рима и не усети отсъствието й. Веднъж, когато никой не гледаше, Гилбърт извади от чина си малък розов бонбон с формата на сърце и със златен надпис „ти си сладка“ и го мушна под извивката на Аннината ръка. Анн веднага се вдигна, взе розовото сърце предпазливо с крайчеца на пръстите си, хвърли го на пода, стри го на прах с тока на обувката си и седна пак в същата поза, без да удостои Гилбърт с поглед.
Когато учениците си тръгнаха, Анн отиде при своя чин и извади всичко от него: книги и бележник, мастило и писалка, Евангелието и аритметиката, и ги подреди старателно върху спуканата си плоча.
— Защо ще носиш всички тези неща у дома си, Анн? — поиска да знае Дайана, щом излязоха на пътя. Не беше посмяла да зададе този въпрос преди това.
— Аз няма вече да идвам на училище — отговори Анн.
Дайана хлъцна и я загледа да види дали говори сериозно.
— Дали Марила ще ти позволи да останеш у дома? — попита тя.
— Ще трябва — отговори Анн. — Аз никога вече няма да отида на училище пак при този човек.