Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— Моркови! Моркови!
Тогава Анн се извърна и стрелна Гилбърт с унищожителен поглед.
В следващия миг тя скочи на крака, а гневните искри в очите й бяха угасени от също толкова гневни сълзи.
— Подъл, отвратителен хлапак! — избухна тя. — Как смееш!
И след това — „прас“! Анн стовари плочата си върху главата на Гилбърт и я спука — плочата, не главата — от край до край.
Авонлий винаги посрещаше с радост скандали. Този скандал беше особено забавен. Всички, ужасени, възкликнаха с възторг „О!“. Дайана хлъцна. Руби Гилис, която беше склонна към истеричност, се разплака. Томи Слоун изтърва безвъзвратно своя впряг щурци докато гледаше с отворена уста картинката.
Господин Филипс закрачи по пътеката и тежко сложи ръка върху рамото на Анн.
— Анн Шърли, какво значи това? — ядосано попита той.
Анн не му отговори. Трябваше да събере твърде много човешки сили, за да каже пред цялото училище, че са я нарекли „моркови“. Гилбърт беше този, който смело му отговори:
— Вината беше моя, господин Филипс. Аз я предизвиках.
Господин Филипс не обърна внимание на Гилбърт.
— Съжалявам, че виждам моя ученичка да проявява такава избухливост и отмъстителност — изрече той с тържествен тон, сякаш самият факт някой да бъде негов ученик трябваше да изкорени всички пагубни страсти от сърцата на малките несъвършени деца. — Анн, върви и стой до черната дъска до края на часовете.
Анн много повече би предпочела да я набият, отколкото да получи това наказание, от което чувствителната й природа изтръпваше като от удар с бич. С побеляло лице тя се подчини. Господин Филипс взе тебешира и написа на черната дъска над главата й:
„Ан Шърли има много лош нрав. Ан Шърли трябва да се научи да се владее.“
След това го прочете на глас толкова високо, че дори първолачетата, които не можаха да четат, да го разберат.
Анн стоя до края на следобедните часове с този надпис над нея. Не заплака, нито обори глава. Гневът все още твърде силно гореше в сърцето й и й помагаше да се държи въпреки всичките мъки на унижението. С негодувание в очите и пламнали от яд бузи тя посрещаше еднакво и съчувствения поглед на Дайана, и възмутеното клатене с глава на Чарли Слоун, и злобните усмивки на Джоузи Пай. Колкото за Гилбърт Блайт, тя дори не го поглеждаше. Никога вече нямаше да го погледне! Никога нямаше да му проговори!!!
Когато занятията свършиха, Анн излезе с решителна крачка, високо вдигнала червената си глава. Гилбърт Блайт се опита да я пресрещне на входната врата.
— Много съжалявам, че се присмях на косата ти, Анн — пошепна той разкаяно. — Честна дума, съжалявам. Моля ти се, не ми се сърди завинаги.
Анн мина надменно край него, без да го погледне, нито да покаже, че го е чула.
— О, как можа, Анн? — пророни Дайана наполовина с упрек и наполовина с възхищение, когато двете тръгнаха по пътя. Дайана чувстваше, че тя никога не би могла да устои на молбата на Гилбърт.
— Аз никога няма да простя на Гилбърт Блайт — каза Анн решително. — А и господин Филипс написа името ми с едно „н“. Камък падна в душата ми, Дайана.
Дайана нямаше ни най-малка представа какво искаше да каже Анн, но разбра, че е нещо страшно.
— Не трябва да обръщаш внимание на това, че Гилбърт се пошегува с косата ти — опита се да я утеши тя. — Ами че той се присмива на всички момичета. На мен се смее, че косата ми е толкова черна. Десетина пъти ме е наричал „гарга“, но никога досега не съм го чула да се извинява за нещо.
— Много голяма е разликата да те нарича „гарга“, а не „моркови“ — каза Анн с чувство за лично достойнство. — Гилбърт Блайт нарани самочувствието ми угнетително, Дайана.
Навярно това щеше да се размине без повече угнетяване, ако не се беше случило нищо друго. Но когато това-онова започне да се случва, има вероятност случките да продължат.
Учениците от Авонлий често прекарваха обедния час в смърчовата горичка на господин Бел оттатък хълма и на другия край на голямото му пасище и събираха смола за дъвка. Оттам можеха да държат под око къщата на Ибън Райт, където живееше учителят. Щом видеха господин Филипс да излиза, те се втурваха бегом към училището; но разстоянието беше три пъти по-дълго, отколкото пътеката на господин Райт, и те често пристигаха задъхани и заморени три минути по-късно.
На другия ден господин Филипс бе обзет от един от спазматичните си припадъци за въвеждане на ред и преди да отиде у дома на обяд съобщи, че иска да намери всички ученици на местата им, когато се завърне. Всеки, който закъснее, ще бъде наказан.