Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
Петнадесета глава
Училищна буря в чаша вода
— Какъв чудесен ден! — каза Анн с дълбока въздишка. — Не стига ли само да си жив в такъв ден? Съжалявам тези, които още не са се родили, че ще го пропуснат. Разбира се, и те може да имат хубави дни, но никога няма да имат този. А още по-възхитително е да имаш такъв красив път, по който да отиваш на училище, нали?
— Той е много по-приятен, отколкото да обикаляш по шосето: там е прашно и горещо — допълни практичната Дайана, като надзърташе в своята кошничка с обяда и пресмяташе наум: ако раздели трите сочни, вкусни питки с малини, наредени там, между десет момичета, по колко залъка ще се паднат на всяко.
Малките момичета от училището в Авонлий ядяха всичко заедно. Ако някоя изяде три питки с малини съвсем сама или дори ги раздели с най-добрата си приятелка, ще бъде заклеймена за вечни времена като „ужасно безчестна“. А пък ако се разделят питките между десет момичета, това само раздразва апетита.
Пътят, по който Анн и Дайана ходеха на училище, беше наистина хубав. Анн смяташе, че това отиване и връщане от училище с Дайана дори и въображението не можеше да направи по-хубаво. Обикалянето по главния път щеше да бъде толкова неромантично; но да вървиш по Пътеката на влюбените, през Ракитака, Теменужния дол и Брезовата пътека беше романтично, ако нещо изобщо може да бъде романтично.
Пътеката на влюбените започваше под овощната градина на „Грийн Гейбълс“ и отиваше далеч в гората до края на стопанството на семейство Кътбърт. Това беше пътят, по който извеждаха кравите на задното пасище, а зиме докарваха дърва у дома. Анн беше го нарекла Пътеката на влюбените още към края на първия си месец във фермата „Грийн Гейбълс“.
— Не че там наистина ходят влюбени — обясни тя на Марила, — ами Дайана и аз четем една съвсем великолепна книга и в нея има Пътека на влюбените. Затова и ние искаме да си имаме. И то е много хубаво име, нали? Толкова е романтично! Знаеш, ние можем да си въобразяваме влюбените по нея. Харесвам я тая пътека, защото там можеш да си измисляш на глас, без хората да казват, че си луда.
Като тръгваше сама сутрин, Анн отиваше по Пътеката на влюбените чак до поточето. Тук я посрещаше Дайана и двете момиченца тръгваха нататък по пътечката под пищния свод от кленове — „кленовете са толкова общителни дървета — казваше Анн, — те винаги шумолят и ти шепнат“ — докато стигаха до грубо направено мостче. Тогава напускаха пътеката и минаваха през задната ливада на господин Бари и край Ракитака. Оттатък Ракитака започваше Теменужния дол — малка зелена падина в сянката на голямата гора на господин Андрю Бел.
— Разбира се, сега там няма теменужки — обясни Анн на Марила, — но Дайана казва, че ги има с милиони през пролетта. О, Марила, не можеш ли само да си представиш, че ги виждаш? На мене направо дъхът ми се спира. Аз я нарекох Теменужния дол. Дайана казва, че никога не е знаела някой друг така сполучливо да измисля имена, както аз. Хубаво е да ти върви в нещо, нали? Но Дайана нарече пътеката Брезова. Всеки може да намисли такова име. Но Брезовата пътека е едно от най-красивите места в света, Марила.
И тя наистина беше. И други хора, освен Анн мислеха така, когато попадаха на нея. Беше тесничка криволичеща пътечка, която се виеше надолу по дълъг рид направо през гората на господин Бел, където светлината се процеждаше през толкова много изумрудени прегради, че ставаше бистра като сърцевината на брилянт. По цялата й дължина от двете страни имаше редица стройни млади брезички, белокори и с гъвкави вейки; папрати, диви момини сълзи, кичури червени зърнести плодове растяха край нея, въздухът бе винаги напоен е чудни аромати и се носеха птичи песни, и ромон, и смях на горски ветрове в дърветата над главите. От време на време можеше да се види заек да прекосява пътя (ако пазите тишина), което на Дайана и Анн почти не се случваше. След като слизаше в долината, пътечката се преливаше в главния път и по малко нагорнище със смърчова гора се стигаше в училището.
Училището на Авонлий беше варосана сграда с ниска стряха и широки прозорци, обзаведена вътре с удобни, масивни старомодни чинове с чекмеджета, които се отваряха и затваряха, целите нашарени отгоре с изрязани инициали и йероглифи на три поколения ученици. Сградата беше построена навътре от пътя, а зад нея имаше елова гора и поточе, където всички деца оставяха сутринта бутилките си с мляко, за да се запази студено и да не се вкисне до обедния час.