Санаториумът [bg]

Елин и Фелиса се споглеждат.

— След няколко минути ще информирам подробно всички — монотонно отговаря Елин. — Прилагаме ясни протоколи, за да овладеем ситуацията. Довечера ще преместим всички в стаи на по-долните етажи, които обикновено са запазени за служители. Членове на персонала ще охраняват всички публични места.

— Охрана?

— Да. Във всеки коридор. Правим всичко възможно, за да са в безопасност хората.

Следва сякаш безкрайно проточило се мълчание, докато жената размишлява върху думите й.

Накрая раменете й се отпускат и за облекчение на Елин тя казва:

— Ще им кажа — жената отново посочва към масата, където седят родителите й. — Но все пак мисля, че трябва по-добре да общувате с хората. Да уведомите всички, ако се промени нещо.

— Разбира се.

Елин изчаква жената да се отдалечи и после сяда.

— Съжалявам — измънква тя.

— Няма проблем — отвръща Фелиса. — Това може да се очаква, нали? Хората се тревожат.

Елин слага тефтерчето си на масата.

— Опитвам се да разбера какво се е случило през последните няколко дни на Адел и какво би могло да провокира нападението.

Фелиса отпива вода от чашата си.

— Тя приключи смяната си в петък. Трябваше да се върне на работа във вторник идната седмица.

— Видели сте я в петък, преди да замине? — Елин трескаво записва.

Почеркът й е разкривен, драсканици, но не може да пише по-добре. Умората, която почувства в съблекалнята, сега я завладява напълно, и движенията й са бавни, безжизнени, сякаш гази в кал.

Трябва да хапне нещо.

— За малко. Адел бързаше, искаше да се върне при сина си, преди той да замине с баща си за една седмица.

— Не са ли заедно?

Фелиса поклаща глава.

— Отдавна. Всъщност никога не са били заедно. Мисля, че са се опитали за известно време, заради момчето, но…

— Как ви се видя Адел?

— Добре. Нервна, защото не искаше да закъснява, но… — гласът й заглъхва. — Мислите ли, че… е стигнала до дома си? — неуверено пита Фелиса.

— Не знам. Сигурна съм, че полицията ще провери.

Вътрешно Елин е убедена, че Адел не е успяла да се прибере в дома си. Тя знае, че Адел е била завързана, затова предполага, че е била държана някъде в хотела или наблизо, преди да я убият.

Фелиса увива пръсти около чашата си и кокалчетата й побеляват от натиска.

— Кой би го направил? Няма никаква логика.

— Знаете ли дали Адел е имала някакви проблеми? — настоява Елин. — Лични? Професионални?

— Не, но Адел е швейцарка. Знам, че звучи странно, но наистина има… швейцарска сдържаност — Фелиса се усмихва леко. — Когато живеех в Женева, на съседката ми й отне две години, докато напредне от Воnjour на Воnjour; çа vа?[3] — тя се колебае, сякаш не може да реши дали да добави още нещо. — И не само това. Адел като човек можеше да е… много хладна и резервирана.

— В какъв смисъл?

— Тя беше необикновена за камериерка. Текучеството в тази работа е голямо. Има много чужденци. Рядко се срещат швейцарци като Адел. Мисля, че работата й харесваше, но винаги съм имала чувството, че тя се смята за нещо повече и не иска да се ангажира изцяло. Беше затворена в себе си и избягваше другите — Фелиса се усмихва. — Мисля, че вероятно беше права. Тя беше умно момиче. Бях изненадана, че се захваща с такава работа.

— Тогава защо го правеше?

— Попитах я веднъж. Адел каза, че няма избор. Няма образование и трябва да се грижи за момченцето си.

Елин се замисли върху думите й. Нещо не е наред с положението на Адел. Нещо не се връзва.