Санаториумът [bg]

Елин кимва насърчително.

— Току-що бях проверил главния басейн и започвах с втория. И тогава я видях — гласът му трепери. — Включих покривалото. Електронно е, автоматично. Беше на една трета от разстоянието до края, когато порив на вятъра разпръсна парата над басейна — пръстите му потрепват. — Отначало си помислих, че не е човек, но после видях косата й. Движеше се във водата.

Настъпва тягостно мълчание.

— И тогава побягнах — Аксел спира и слага ръка на лицето си. — Знам какво ще кажете. Защо не съм скочил вътре и не съм се опитал да я извадя. И аз си задавам този въпрос, повтарям си го отново и отново. Ако бях скочил в басейна тогава, тя може би щеше да има шанс…

Елин слага ръка на рамото му, без да обръща внимание на погледите от съседната маса.

— Аксел, хората не реагират по един и същ начин — внимателно казва тя, понижавайки тон. — Няма правилен начин да се справиш с такава ситуация, пък и не мисля, че би могъл да направиш нещо. Сигурна съм, че Адел е издъхнала, преди да я намериш.

Съдейки по изражението му, Елин разбира, че той не й вярва. Аксел ще живее с тази мисъл до края на живота си. Хиляди пъти на ден ще си повтаря въпроса: Ами ако, ами ако, ами ако?

— В минутите, преди да я откриеш, видя ли нещо подозрително в зоната около басейна?

— Не, но не бях дълго там, помагах при автобусите. Имаха проблеми на паркинга заради снега.

— Видя ли някой друг? Друг служител? Гости?

— Не. Бяха останали само няколко гости, а служителите помагаха в евакуацията.

Елин чувства прилив на униние. Няма свидетели. Едва ли някой е видял нещо. Убиецът вероятно се е възползвал от суматохата около евакуацията на хотела. Край басейна не е имало гости, а служителите са били заети. Идеалният момент.

Тя прелиства тефтерчето на следващата страница.

— Познаваше ли добре Адел?

— Не много добре. Само се поздравявахме — Аксел повдига рамене. — Аз имам семейство. Три деца. Не общувам с никого тук освен по работа.

— Тогава вероятно не знаеш дали Адел е имала проблеми?

— Не, но тя сигурно знае повече — той посочва тъмнокоса жена на съседната маса. — Казва се Фелиса, директорка е на камериерките. Шефката на Адел.

— Добре, благодаря — Елин става и взима чантата си. — Кажи ми, ако се сетиш за нещо друго, колкото и да е дребно.

— Почакайте — Аксел се намръщва. — Има нещо. Вероятно няма връзка, но Адел… видях я да се кара с някого.

Обзета от любопитство, Елин отново сяда.

— Наскоро ли?

— Миналата седмица. Бях в спа центъра и почиствах главния басейн. Адел беше в задната част на сградата. Когато завих зад ъгъла, чух високи гласове. Разгорещени. Бяха толкова увлечени в караницата, че не ме забелязаха.

— Чу ли за какво се караха?

— Не разбрах. Влязох вътре — той се усмихва мрачно. — Винаги си казвам да не се бъркам в служебни неща. Да бъда незабележим и да избягвам неприятности.

Елин се замисля върху думите му.

— Позна ли човека, с когото се караше Адел?

— Да. Заместник-управителката. Името й е Лори. Лори Щрел.