Санаториумът [bg]

— Общо четиресет и петима. Господин Карон вече ми показа регистъра.

— Колко са гости и колко служители?

— Осем гости и трийсет и седем служители. Повечето бяха вече евакуирани, преди да падне лавината. Последният автобус, който така и не замина, трябваше да вземе всички останали в хотела.

— По-добре е, отколкото предполагах. Броят е управляем. И така, както съм убеден, че знаете, приоритетът ни е сигурността. Моля, приложете стандартната процедура, за да се опитате да овладеете положението. Искам да държите всички заедно, доколкото е възможно. Ако не е осъществимо, поне трябва да знаете къде са.

— Добре — дотук всичко беше според очакванията й.

— След това ще ни трябват снимките, които сте направили на местопрестъплението. Може да ми ги изпратите — Бернд се прокашля. — Следващият приоритет е да съставите пълен списък с имената, датите на раждане и адресите на всички присъстващи и да установите местонахождението им тази сутрин.

— Искате ли да говоря с човека, който откри трупа, или с някой от другите свидетели? — Елин сяда на пейката зад нея.

Изведнъж се усети изтощена. Изминалите няколко часа започват да й се отразяват.

Бернд мълчи известно време и после отговаря:

— Да. Разговорите очевидно няма да бъдат квалифицирани като официални разпити, допустими в разследването, но пак ще бъдат полезни.

— Има логика — отвръща Елин, но знае, че по отношение на съдържанието ще трябва да са полезни. На този етап трябва да са щателни.

Тя се поколебава, когато се сеща за нещо друго. Лори. Трябва да му каже, че Лори е изчезнала.

— Има и още нещо — започва Елин. — Една жена от хотела изчезна. Тя е служител от персонала, но беше тук за празненството по случай годежа й. Брат ми Айзак съобщи на полицията вчера.

— Уведомиха ме — гласът на Бернд е отсечен. — Името й е Лори Щрел, нали така?

— Да.

— Бихте ли ми разказали отново обстоятелствата?

Тя изброява онова, което знае, съзнавайки, че всъщност е много малко. Никой не е видял Лори да заминава и Елин разполага само с думите на Айзак за последните й движения.

— Възможно ли е да е заминала по свое желание? — пита Бернд, когато Елин приключва.

— Да, но мисля, че е малко вероятно, предвид климатичните условия, и че не е взела чантата си. Не е в дома си. Проверих.

— Може да проверим камерата за наблюдение на гарата в Кранс, Сиер — Бернд измърморва нещо на някого. — Да видим дали някак не е стигнала дотам — той млъква за момент. — И определено няма следа от насилие, от похищение?

— Не, но след като намерихме Адел, се тревожа…

— Разбираемо е — Бернд си поема дъх. — Има ли нещо, което сте научили досега и което може да ни помогне да установим какво се е случило с нея?

— Нищо конкретно, но има някои неща, които може би си струва да проверите. В кабинета й намерих визитна картичка на психиатърка. Брат ми каза, че Лори имала депресия. Психиатърката може да хвърли светлина върху психичното й състояние напоследък.

— Нещо друго?

— Открих, че Лори е имала втори телефон. Не е служебен и брат ми не знае за него. В нощта преди да изчезне, я чух да говори по телефон навън. Не разбрах какво казва, защото говореше на френски, но беше ясно, че е развълнувана. Ядосана.

— Мислите, че се е обадила по втория телефон?

— Възможно е, или по мобилния, който е останал тук.

— Ще поискам данните за разговорите и на двата телефона от доставчика на услугата и ще се свържем с психиатърката. Ако ми изпратите детайлите…

Елин превключва на високоговорител, докато Бернд диктува адреса на електронната си поща, и го въвежда в телефона си.

— Благодаря ви — казва той, — и моля, обадете ни се, ако ситуацията се промени. Ще ви осведомя за времето, дали може да изпратим някого при вас и дали сме научили нещо от информацията, която ни дадохте.

Те разговарят още няколко минути и после затварят. Въпреки че е крайно изтощена. Елин изпитва гордост. Успях.

На няколко пъти почувства, че клаустрофобията се приближава като сянка до нея, за да я атакува, но я преодоля и загърби страха си.