Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Фотко, отдъхнал и повеселял, беззвучно се изкискал и обяснил с ръце на Стоедин: ако този рече да ги бие, към когото посегне — нахлупва капата и… раболепно се ухилил, защото Чило се обърнал и го видял.
— Бре, това магаре ли е или човек? — кипнал Чило. — Защо си го повел, като не знаеш какво е?… Пу, свят! Плъпна една твар — вземеш го за човек, то бетер магаре! Схванеш го като магаре — то пък излезе човек! Неразбория! Трети пък — вземеш го за магаре и — какво? Излезе магаре. — Убил пчела на врата си и ядосано се сопнал. — Не гледай у мене, тамо гледай!
Под сайванта, на стената, бил облегнат гладък и лъскав като кост боздуган. В края на сайванта, към делвите и качетата с мед, подпирал покрива с глава изправен дънер, приличен на човек.
— Девет удара има в него! — потупал боздугана Чило. — Десет бяха, ама един похарчих. Ей по този го похарчих! — и ритнал колоната-човек. Не вярвам, рече. Всеки може да излъска една цепеница, па да рече — вълшебна е, когото удари, на дърво го прави. Ще плащам, рече, ама ще проверявам! И — проверихме. После си рекох: защо да ми стърчи без полза и разширих сайванта. А?… Какво даваш?
— Май от това трябваше да почнем, бай… байно — възбудено се радвал на боздугана Стоедин. — Нищо нямам. Едната гола душа — и сто и една годин.
— Колкооо? — завистливо се облещил Чило. — Много, бре!
— Двайсет съм похарчил.
— Ехе, има и да харчиш, и да ти останат, та да ти омръзнат! — лакомо го обиколил Чило. — Хайде, ще ти го продам за години! Или не вярваш, че е вълшебен? — подал му боздугана и кимнал към Фотко. — Пробвай връз тоя, щом не вярваш!
— Стига па ти бре, ааа — хайде няма нужда! — обидено се дръпнал Фотко.
— Вярваме, бай…
— Чило ме викат.
— Колко години искаш, бай Чило?
— Гледай сега — трескаво се засуетил Чило, ритнал колоната-човек. — Тоя ми даваше по… кхм, по година за удар, десет даваше, ама — нали ти рекох, един е харчен — значи, дай ми девет!
— Девет! — възмутил се Фотко. — Това не са орехи, бре! Години са това!
— Ама, като си я научил тая твар да говори, научи я баре и да мълчи! — сърдито го тласнал Чило. — За по-малко от девет — ааааа! Не!
— Харно, девет — девет! — съгласил се Стоедин. — Само — как?
— Застани ей тука! — въодушевил се Чило. — Ха така! Сега ще се извъртиш да замахнеш осем пъти и на деветия ще ме зашлевиш с цяла длан! — и нетърпеливо се разтъпкал. — Ха де!
Стоедин учудено замахнал, преброил и го плеснал. Фотко видял как косата на слепоочията му мигом се прошарила и уплашено се изкискал. А Чило повеселял и бръчките му намалели:
— Готово! Твой е! Сега — девет Гуджовци не могат да ти се опрат!
Стоедин хванал боздугана, напрегнал се да го вдигне — и не можал. Опитал пак — напразно.
— Нямам сила за него, бре, бай Чило!
— Сила да искаш! И сила ще ти трампя! — лакомо се засмял Чило. — Защо ми е, не чукам камъни — благи мухи въдя! Дори ми пречи — колкото се по-силно плесна, по ми се размъти главата! Дай още девет години — и ще ти трампя моята сила! Девет! Скланяш ли?
— Тоя па само девет знае! — разгневил се Фотко. — Няма ли за тебе по-плитки числа?
Но Чило не му обърнал внимание. Дръпнал Стоедин за ръкава.
— Гледай!
И започнал да показва силата си, сякаш показвал стока: хванал делва, строшил я като яйце, стиснал в шепа чирепите и те започнали да димят — пуснал на земята стопената на стъкло глина. Изтръгнал от сайванта подпора, пречупил я като клечка. Хванал дънера-човек, вдигнал го като перушинка и с един удар разгромил колибата.
— Какво правиш, човече! — възкликнал Стоедин.
— И без друго правех сметка да се местя. Тая воня, дето иде на талази… — скършил дънера Чило, отхапал от него, сякаш е курабия, изплюл го, ритнал остатъка нависоко, посрещнал го с глава и го дочупил. — А?… Вникни, чутуро, защо ти е тоя боздуган, щом не можеш да го вдигнеш?… А утрепе ли те Гуджо — изхабяваш всичките си години! Прав ли съм? Скланяш ли?
— Ще скланям, къде ще вървя — въздъхнал Стоедин и се приготвил да го плесне.
— А, тоя път аз трябва — спрял го Чило. — Застани ей тук. Замахнал, преброил и така го зашлевил, че го съборил. И едновременно с това се преобразил: косата му от бяла станала прошарена, бръчките изчезнали, а очите му заблестели още по-лакомо и в тях се появило фалшиво доброжелателство. Проговорил с отънял, писклив глас:
— Ставай де!
Стоедин се изправил: бялото на слепоочията му се сгъстило, на челото му се появила дълбока бръчка. Хванал боздугана и рязко го вдигнал над главата си, защото ръката му не срещнала очакваната тежест.
— Бре!… Жив да си.
— Нали я затова правих трампата, момченце! — изкискал се Чило, зашарил с очи, гребнал с паничка от качето. — Я да ви дам и малко медец, а?