Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Петлите закукуригаха, дъждът понамаля.
— Да вървим — казах аз и станах.
Мимитос скочи от ъгъла си и тръгна крадешком подире ни.
Камъните блестяха, вратите, мокри от дъжда, бяха станали съвсем черни, бабичките бяха взели кошничките си и тръгваха да събират охлюви.
Мимитос се приближи до мен и ме побутна по ръката.
— Дай ми една цигарка, началство — каза той, — та да ти върви в любовта.
Дадох му; протегна тънката си, почерняла от слънцето ръка.
— Дай ми и огън!
Дадох му, всмукна до дъно, издуха дима през носа си, притвори очи.
— Бей! — измърмори той блажено.
— Къде отиваш?
— В градината на вдовицата. Каза, че ще ми даде да ям, ако разглася за овцата й.
Вървяхме бързо. Облаците се бяха поразкъсали, слънцето се показа. Цялото село се засмя, свежо, току-що окъпано.
— Харесва ли ти вдовицата, а, Мимитос? — рече Зорбас и долната му челюст така увисна, че едва не му потекоха лиги.
Мимитос се захили.
— Че защо да не ми харесва, кумец? Да не би да не съм излязъл и аз от гериз?
— От гериз ли? — казах аз учудено. — Какво искаш да кажеш, Мимитос?
— Ами на, от женски корем.
Изплаших се. Само един Шекспир, помислих си аз, би могъл, в най-творческите си мигове, да намери един толкова сурово реалистичен израз, който да разкрие цялата онази тъмна и отблъскваща загадка на раждането.
Погледнах Мимитос; очите му бяха големи, изпъкнали, малко кривогледи.
— Как си прекарваш времето, Мимитос?
— Как го прекарвам ли? Като бей! Събуждам се сутрин, хапвам парче хляб. А след това — хамалък, където намеря, каквото намеря; пращат ме тук-там, пренасям тор, събирам фъшкии, имам си и въдица, ловя риба. Живея при леля си, кира Леньо оплаквачката. Сигурно я знаете; всички я знаят. Фотографираха я дори. Като се мръкне, прибирам се в къщи, хапвам паница ядене, пийвам и винце, ако има; ако няма, бистра водица, колкото си ща. Коремът ми се издува като тъпан. А сетне — лека нощ!
— Ами няма ли да се ожениш и ти бре, Мимитос?
— Аз ли? Да не съм побъркан нещо? Какво разправяш бре, момче! Да си докарам сам беля на главата! Жената иска обувки. Отде да ги намеря? На, аз ходя: бос…
— Ами нямаш ли си ботуши?
— Как да нямам! Един човек умря лани и леля ми Леньо му ги изу от краката. Но ги обувам само на Великден и отивам на черква да позяпам поповете. Сетне ги изувам, окачвам ги на врата си и се връщам в къщи.
— Кое нещо обичаш най-много от всичко на този свят, Мимитос?
— Първо — хляба. Ех, не мога да му се нарадвам! Топъл, топъл, и ако е пък пшеничен!… Море, нека е и от ечемик! След това — виното. После — съня.
— Ами жената?
— Пффъ! Яж, пий и върви да спиш, ти казвам. Всичко останало — само грижи!
— Ами вдовицата?
— Остави я да върви по дяволите, най-добре ще направиш!
Той плю три пъти и се прекръсти.
— Знаеш ли да четеш?
— Ами! Когато бях малък, заведоха ме зорлан в училище; но скоро се разболях от тифус и станах щур. И така се отървах.
Но Зорбас се отегчаваше от приказките му, умът му беше все при вдовицата.
— Началство… — рече той и ме хвана под ръка.
Обърна се към Мимитос:
— Ти върви напред — заповяда му той, — имаме да си поговорим по наши работи.
Сниши глас, изглеждаше развълнуван.
— Началство, тук те искам, не бива да посрамиш мъжкия род! Господ или дявол ти изпраща това мезе, зъби имаш, не го изпускай! Протегни ръка, вземи го! Защо ни е дал творецът ръце? За да хващаме. Хвани! Виждал съм много жени през живота си, но тази вдовица тук крепости събаря, проклетницата!
— Не ща бели! — отвърнах ядосано аз.
Ядосах се, защото дълбоко в себе си и аз бях пожелал това всемогъщо тяло, което беше преминало пред мен като разпасан звяр, ухаещ на мускус.
— Не щеш бели! — възкликна Зорбас изумено. — Ами че какво искаш тогава, началство?
Не отвърнах нищо.
— Животът е беля — продължи Зорбас, — смъртта не е. Знаеш ли какво ще рече жив човек? Да разпасваш пояса си и да търсиш кавга!
Мълчах. Знаех, че Зорбас има право, знаех го, но не смеех. Крив път беше поел животът ми, бях свел до някакъв вътрешен монолог досега си с хората. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера дали да се влюбя в някоя жена, или да прочета някоя хубава книга за любовта, щях да избера книгата.
— Не прави сметки, началство! — продължи Зорбас. — Зарежи цифрите, строши проклетата теглилка, затвори бакалницата, ти казвам. Сега именно ще спасиш или ще погубиш душата си. Слушай, началство, вземи една кърпа, вържи в един възел две-три лири, ама златни, не книжни, те не заслепяват окото, изпрати ги по Мимитос на вдовицата, заръчай му какво да каже: „Много здраве, речи, от господаря на мината и заповядайте тази кърпичка. Малко нещо, речи, но от сърце. И не се притеснявай, речи, за овцата, и да се загуби, хич да не те е еня! Ние сме насреща, не се бой! Видял те, речи, като си минала край кафенето, взела си му акъла.“