Една нощ през самотния октомври [bg]

Не я видях, но чух мяукането й отвътре. Два скока и отново се оказах вътре. Викарият я бе вдигнал високо за задните крака и се готвеше да я удари с камшика. Стовари го върху гърба й и я пусна, защото не бе очаквал да се върна, да не говорим, че ще се спусна към него снишен към пода, с прибрани уши и оголени зъби, с рев, освежен от последната ми тренировка с Ръмжача.

Замахна с камшика, но аз минах отдолу. Ако Грималкин бе мъртва, щях да го убия. Но я чух да крещи:

— Тръгвам си!

В този момент се хвърлих на гърдите му и го съборих по гръб. Челюстите ми бяха отворени, стремях се към гърлото му. Тогава чух как Грималкин изскача през прозореца, така че завъртях леко глава и захапах с всички сили. Изхрущя хрущял и зъбите ми сдъвкаха дясното му ухо. После отскочих, прекосих стаята и последвах Грималкин под акомпанимента на писъците му.

— Искаш ли да те кача на гърба си? — извиках й.

— Не. Продължавай да тичаш — отвърна тя.

Тичахме чак до вкъщи.

Легнахме в предния двор и докато аз дишах тежко, а Грималкин се ближеше, казах:

— Съжалявам, че те забърках в това, Гри.

— Давах си сметка с какво се заемам. Какво му направи накрая?

— Струва ми се, че направих ухото му на пихтия.

— Защо?

— Защото те удари.

— Удряли са ме и по-лошо.

— Това не значи, че всеки може да го прави.

— Сега имаш първокласен враг.

— Глупците нямат класа.

— Глупакът може да изпробва пособията срещу теб. Или нещо друго.

Прекъснах тежкото си дишане, за да въздъхна. Точно тогава над нас се плъзна птича сянка. Погледнах нагоре и без изненада съзрях Текела.

След обяд и след като направих набързо обиколката си, дойде каляската, ние се качихме и потеглихме към града. Аз заех мястото до прозореца, а Грималкин се сви на седалката срещу мен. Господарят ми и Джил седнаха един срещу друг вдясно от мен, до другия прозорец. Приказваха си. Аз имах само няколко незначителни порязвания от стъклото, но на десния хълбок на Грималкин имаше зловеща продълговата подутина. Когато се замислих за викария, не почувствах сърцето си чисто.

Наблюдавах небето. Още преди да сме изминали и километър, забелязах Текела пак. Тя направи кръг над каляската, после се спусна ниско, за да надзърне хубаво през прозорците. След това изчезна. Не събудих Грималкин, за да й посоча факта.

Небето беше облачно и от време на време поривите на вятъра разтърсваха каляската. Минахме покрай бивака на циганите, но този път нямаше музика и танци. Вслушах се в тропота на конските копита и в мърморенето на конете заради дълбоките коловози и неуморността на кочияша с камшика, след целия им дълъг работен ден. Радвах се, че не съм кон.

След известно време стигнахме до моста и преминахме оттатък. Погледнах мръсната вода и се зачудих докъде ли е стигнал трупа на полицая. Питах са дали има семейство.