Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Върнах се значи в къщи и от вратата викнах към мъжа си, който още работеше на компютъра:
— Знаеш ли какво ми се случи? Щях да убия човек! — и веднага рухнах, разтреперих се цялата, разревах се — изобщо не бях сякаш аз.
Мъжът ми ме прегърна и така, сгушена в него, аз му разказвах и плачех, и все повтарях:
— Тази нощ щях да бъда в ареста и после в затвора за цял живот. Не! Нямаше да го преживея. Ако го бях убила… — и реввах пак.
— Успокой се, спокойно…
— Не, не ми викай спокойно, и оня само така вика, спокойно, спокойно. Няма спокойно, няма, разбираш ли, НЯМА!
— Недей така, дай сега да си легнем, нали болният е добре?
— Да, бе, добре е, знаеш ли колко кръв само загуби? Защо не го видях какво прави, защо? — и пак рева, та се късам.
Накрая си лягаме, защото става много късно, а всяка сутрин мъжът ми излиза на разходка и аз с него, ако не съм на работа. На другата сутрин обаче не бях в състояние да се надигна. Бях се мятала дълго в леглото, сънувах инцидента и други кошмари и се унесох чак призори. Мъжът ми излезе без мен.
Около девет часа телефонът ме стресна. Д-р Скорчева се обаждаше. В първия момент изтръпнах от ужас, помислих, че нещо е станало с болния — все пак беше му влязло малко от отровната смес, защото щипката на иглата пропускаше. Не, болният бил добре, каза д-р Скорчева, но тя иска отново да й разкажа подробно за инцидента. Казах й, че нямам сили, цяла нощ не съм спала. А тя каза, че била ме разбирала, че това, което съм преживяла, е наистина много тежко и т.н. , но пак настоя да й го разкажа с най-големи подробности по телефона. Не можех да й откажа и започнах „Ами нали казахте да продължим диализата и Фонев ми донесе шпула…“ и заразказвах с треперлив и пресипнал от съня глас всичко едно подир друго, включително за дефектната щипка на иглата, която пропусна малко от отровния разтвор. Тя ми зададе няколко допълнителни въпроса и ми благодари за изчерпателната информация. Беше много внимателна. И аз казах:
— Дано никога вече не ми се налага да го разказвам отново — и въздъхнах почти с облекчение.
А тя с много вежлив, леко писклив, но твърд тон каза:
— Може би ще ти се наложи да го разказваш много пъти.
— Да го напиша тогава, щом е така и да го раздам на всички. Наистина и другите трябва да знаят. Особено младите колежки. Нямам сили да го разказвам пак и пак. — Но по гласа й усетих, че не съм я разбрала правилно и че нещо в нея самата се е променило от предната вечер насам. Дали още тогава не беше получила инструкции от по-високо място?
— Напиши го, ако можеш — каза тя. — И го донеси в понеделник.
Цялата събота писах показанията. Оказа се, че да пишеш не е като да разказваш устно. Трябва да използваш официалната терминология. Например вместо просто „на дезинфекция“, трябваше да пиша „в режим на дезинфекция“ и др. такива. Мъжът ми каза да не се притеснявам, няма нужда да пиша по канцеларски, а да си карам, както си разказвам, но после рече:
— Все пак, като тъй и тъй ще го пишеш, напиши го поне така, че да е разбираемо и за хора извън вашето отделение — може да ти потрябва.
— Е, как ще стане то — хем да си пиша както си знам, хем да е разбираемо и за други? Не, виж сега, това няма да излезе от отделението. Ще се потули всичко. Професорът си знае работата.
— Ти все пак го напиши колкото се може по-ясно.
— Добре, ще се постарая.
И до вечерта го написах така, че той ме похвали:
— Бива. Но наистина е ужасно!
— На мен ли ще ми разправяш?!
В неделя бях цял ден на работа — от 7 сутринта до 7 вечерта като дежурна по стационар. Колежката, от която поех смяната, ме предупреди, че в лекарския рапорт д-р Скорчева е писала разни глупости против мен, а за Форито нищо не писала . Каза ми още, че през нощта след инцидента, другата колежка, която тогава беше дежурна, била забелязала д-р Скорчева да разговаря дълго време с инженерчето. Били започнали в залата, после двамата тръгнали към кабинета й и тя била чакала да види кога ще излязат, но те много се забавили и тя се отказала. Сега може да нямам приятелки сред колежките, но тогава все още имах. На свой ред аз й казах за разговора по телефона и за това, че писах показания и даже носех един предварителен вариант. Предварителен, в смисъл, че в него още не бях писала за телефонното обаждане и за написаното в лекарския рапорт, а ги нямаше и финалните обобщения — кое чия вина е.
— И аз вече имам съмнения, че нещо се мъти — казах й аз. — Искат да изкарат Форито невинен, а мен да натопят. Търсят си изкупителна жертва.