Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Предишният кабинет на секретарката се намираше във фоайето на долния етаж и се състоеше от две помещения с тоалетна и баня, тоест беше нещо като апартамент. Външната врата беше с дебела кожена тапицерия за звукоизолация. Нашите лекари имаха скромен общ кабинет с едно бюро и диванче непосредствено до кабинета-апартамент на секретарката, но често се заседяваха в нейния, във вътрешното помещение най-вече, защото беше много уютно, а секретарката — мила и гостоприемна. Там съм виждала събрани пет-шест лекари наведнъж, разгорещени от дискусии — предполага се, на научни теми. Вътрешното помещение обикновено беше така задимено, че не се дишаше и пепелникът — съответно препълнен. Веднъж спешно търсехме лекар, а нямаше нито един на етажа, пък и телефоните им не отговаряха. Аз тръгнах да търся лекар, слязох на долния етаж и се вмъкнах в кабинета на секретарката, без да ме усетят, защото отвън нямаше звънец, а като чукнах по рамката на вратата, никой не ме чу — отвътре тъкмо избухна многогласен смях. При влизането си чух следното — оказа се част от виц:
— Хайде стига сме си говорили за секс. Да поговорим малко и за изкуство!
Пък оня рекъл:
— Снощи е…х една балерина от театъра!
Последва нов взрив — смесица от женско кикотене и невъздържан мъжки смях. Аз се показах през отворената вътрешна врата и помолих някой лекар да се качи горе, че имаме проблеми с един болен. Единият от дежурните стана веднага и дойде с мен. После коментирахме с колежките какво правят лекарите, като ги няма. Една санитарка чу и добави, че в кошчето на банята долу била намерила използван презерватив. Много се смяхме тогава.
Веднъж пък слязох да искам някакъв документ от секретарката и докато тя го печаташе в предното помещение, чух любопитен диалог между професора и един млад лекар. Предстоеше конференция. Професорът му каза:
— Какво от това, че не знаете английски? Ще си прочетете доклада, нали няма да говорите?
— Но аз не мога да чета на английски, проф. Фонев!
— Тогава го напишете с български букви.
— Но…
— Няма но! Ще го прочетете, аз ви заповядвам — и се разсмя, след което добави с приятелски глас: — Няма нищо страшно. Да ви кажа, и аз съм чел доклад на език, който не владея. В Полша на полски съм чел. Написали ми го бяха с български букви. Полските колеги ми ръкопляскаха.
После аз си излязох. На конференции не съм ходила да чуя какви доклади четат и по какъв начин. Знам, че публикуваха в чужди списания. Публикациите им, обаче, бяха неразбираеми за нашите сестрински умове, защото бяха на странни теми, нямащи нищо общо с нашата практика и реалните проблеми, които измъчваха болните. Почти всяка статия беше написана от колектив, който по правило включваше и проф. Фонев. Заглавиите на статиите бяха, например такива: „Промяна в концентрациите на калия и натрия и повишена липидна пероксидация при пациенти с хронична бъбречна недостатъчност на поддържаща хемодиализа — една хипотеза“ или „Хемодиализата намалява подтискащия ефект на уремичната плазма върху узряването на мегакариоцитите“. Това може и да са много важни въпроси, не знам, но все ми се струва, че зад подобна научна фразеология се крие повече желание за публична изява, отколкото загриженост за самите болни.
В този същия кабинет преди доста години ме подложиха на кръстосан разпит по обвинението, че съм пропуснала да направя един антибиотик предната вечер в 18:00 на моя дневна смяна. Наистина бях го пропуснала. По този повод ме извикаха на другия ден от къщи направо в кабинета на секретарката — за 16 години това е единственият път, когато са ме привиквали на разговор в извънработно време. Там бяха доц. К. Фонев, който още не беше станал доцент, в ролята си на главен обвинител, и още няколко лекари. Разговорът се проведе по следния начин:
— Боянова, извикахме те да обясниш защо не си направила антибиотика на болната от 4-та стая. Какво можеш да кажеш по случая?
— Ами аз разговарях с болната и й обясних…
— Сега искаме и на нас да обясниш.
— В тетрадката за назначения след антибиотика пишеше ex (лат. край). Разбрах, че е спрян, затова не го направих. Болната ме попита за антибиотика си и аз й казах, че е спрян, но тя каза, че не е спрян и аз отидох да проверя в ИЗ-то. Там пишеше само, че антибиотикът е един път на ден, час нямаше и аз пак отидох при болната и й казах, че антибиотикът е веднъж дневно и че, нали, обикновено се прави сутрин от стационарната сестра и…