Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
След като запълних надлежно диализните линии, поставих шланговете за диализен разтвор — действие, което по принцип трябва да се извършва от техник, но съвсем не е необичайно за нашето отделение то да се извършва и от сестра, особено когато техникът не е наблизо — уверих се, че диализаторът се е затоплил и пристъпих към самото включване на болния. Две технически обстоятелства допринесоха за развоя на по-нататъшните събития:
— първо, апаратът, на който се намираше болният, беше от модел, който не блокира евентуалното включване на болен на хемодиализа при стартирала дезинфекция;
— второ, дезинфектантът, както и диализният разтвор, се подава затоплен, така че диализаторът изглежда топъл и готов за започване на диализната процедура.
Включването се извърши точно по установените правила. Венозният край беше поставен в контейнера за оттичане на промивната течност, докато артериалният се запълваше с кръв от болния. Всичко вървеше нормално до момента, когато кръвният поток навлезе в диализатора. Отначало диализаторът се изпълни до половината по обичайния начин, но в следващата секунда цветът на кръвния поток в горната част на диализатора започна да се променя от ярко-червен към мътно-червен с жълтеникаво-сиви нюанси. Забелязах и по-силна от обичайната турбулентност в диализатора. В следващата секунда кръвният разтвор достигна венозния край, към който съответно беше насочен погледът ми. Аз стиснах венозния край с пръсти (всички сестри стискаме с пръсти венозния край, тъй като няма достатъчно инструменти) и започнах да го съчленявам към иглата на болния. Без да освобождавам щипката на диализната игла, тоест, без опасният разтвор да навлезе в кръвоносната система на болния, аз погледнах още веднъж назад към диализатора за последна проверка. Той беше полу-изпразнен от кръв, венозният въздухоуловител беше запенен и пяната се придвижваше към венозния край, който аз щях да свържа с болния. Помпата на апарата беше спряна и въпреки това НЕЩО методично нагнетяваше кръвния разтвор в линиите. [Вътре в апарата има друга помпа, скрита от погледа, която засмуква дезинфектант в режим на дезинфекция]
Точно в този миг, за част от секундата, аз разбрах, че апаратът е на дезинфекция. Това разбиране дойде като ослепяващ удар. Стори ми се, че ще се пръсна от напрежение и възмущение. Реагирах мълниеносно. Разчлених обратно венозния край от иглата на болния, по-точно започнах да го разчленявам, защото се оказа, че се е завинтил неочаквано здраво и разхлабването му изискваше големи усилия, и сега, за мой ужас, щипката на иглата пък започна пред очите ми да пропуска по малко — така, както е защипана (повечето игли от партидата напоследък са дефектни: щипките им не държат) и аз видях как съвсем малко количество от отровния разтвор се насочва към вената. Справих се, но само аз си знам какво изживях, докато успея да отделя венозния край от болния и го насоча към кофата за отпадъци, която беше пред апарата (също обичайно положение). Едва отпуснах стискането си и рядка струя запенена смес от кръв и дезинфектант плисна в кофата под налягане. Това, което предотвратих в последната секунда, щеше да бъде фатално за пациента още в мига, когато — АКО! — бях отщипала иглата и ако, без да се обръщам назад, бях стартирала диализната процедура. Фатално без никакъв шанс за оцеляване, защото болният щеше да получи не само смес от кръв, дезинфектант и въздух, но такава смес под силно налягане.
Веднага разчлених и изхвърлих всичко, промих иглите на болния, без да му давам излишни обяснения, само споменах нещо за възникнал технически проблем, и потърсих инж. Фонев. Първата му реакция, след като разбра какво е станало, беше гузна молба да не казвам на дежурния лекар. „Мислех, че диализата е приключила“, каза той за свое оправдание. Възмущението ми се засили. Заявих му, че нямам намерение нито да го „топя“, нито да го прикривам и настоях незабавно да намери д-р Скорчева и сам да докладва за инцидента пред нея. Той изпълни нареждането ми. Не съм присъствала на разговора между д-р Скорчева и инж. Фонев, касаещ инцидента, и не ми е известно как той е обяснил поведението си, защото стоях неотлъчно при болните и се постарах да успокоя Богомил Богданов, който в други случаи е вдигал скандали за много по-дребни неща и ако беше усетил какво можеше да го сполети, не знам как щеше да реагира. В едно обаче съм сигурна: болният щеше да ми е благодарен, че съм спасила живота му.