Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Вторият се обитаваше най-вече от Фани, с нейните сто и петдесет килограма, от две стари моми испанки, един египтянин, продавач на бижутерия, и две госпожици от Монтерей, които, разправяше се, продавали ласките си сравнително изгодно на всеки отчаян, сластолюбив и непридирчив комарджия, изкатерил се до стаите им в петъчните нощи. Всеки плъх в своята си дупка, както казваше Фани.
Обичах да стоя пред сградата на здрачаване, обичах да слушам звуците на радио от всички прозорци, обичах да душа ароматите на гозбите и да чувам смеха.
Обичах да влизам вътре и да срещам обитателите.
Има хора, чийто живот е тъй незначителен, че не е друго освен звук от затръшната врата или нечие покашляне в тъмна улица през късна нощ.
Надникваш през прозореца; улицата е пуста. От оня, дето се е покашлял, няма и следа.
Някои доживяват до трийсет и пет — четирийсет, ала тъй като никой не ги забелязва, животът им изтлява бързо като свещ, невидим е като прашинка.
Във и край сградата се навъртаха разни такива невидими или полувидими хора, които живееха, но всъщност не живееха в нея.
Сред тях бяха Сам, и Джими, и Пиетро Масинело, и оня много необикновен слепец Хенри, черен като коридорите, из които бродеше с негърска гордост.
Всички или почти всички от тях щяха да изчезнат в близките няколко дни, всеки по различному, но понеже те чезнеха периодично и по всякакъв начин, отначало никой не го забеляза. Дори аз без малко щях да пропусна смисъла на прощалните им думи.
Сам.
Сам беше мексикански работник, вмъкнал се нелегално в страната да мие чинии, да се моли за нощна постеля, да се спотайва по цели дни, сетне нощем като таласъм пак да хлузка чинии, пак да проси нощувка и да се налива с вино, скрито в книжна кесия. Испанският му беше завален, английският му още по-неясен, защото думите му неизменно се процеждаха през парите на алкохола. Никой не го разбираше какво приказва, никой не щеше и да знае. Спеше в приземието, не пречеше.
Толкова за Сам.
Джими също говореше неразбираемо, но не вследствие виното, а понеже някой му бе откраднал захапката. Зъбите му, направени безплатно от градското здравеопазване, бяха изчезнали една нощ, когато необмислено преспал в някакъв бордей на Главната улица. Задигнали ги от чашата с вода край възглавницата. Когато се събудил, широката му бяла усмивка била изчезнала завинаги. Джими, обеззъбен, но любител на джина, се завърна в сградата, като сочеше розовите си венци и се заливаше от смях. И тъй, без своите протези и с имигрантския си чешки акцент, и той, като Сам, бе неразбираем. Лягаше да спи в празните вани на общите бани в три през нощта, вършеше това-онова из къщата денем, и през цялото време се смееше просто така.
Толкова за Джими.
Пиетро Масинело бе цял цирк, съставен от един, и никой не му пречеше, както и на останалите, да пренася трупата си от кучета, котки, гъски и папагали от покрива, който обитава лете, в приземната барака за топливо през декември, където всички оцеляваха сред невъобразима шумотевица от лай, крясъци, неразбории и сън, година след годин. Кръстосваше улиците на Лос Анжелос, следван от свита предани животни — кучетата подскачаха край него, на всяко рамо се мъдреше по една птица, отзад се клатеше гъската, а той мъкнеше грамофона с пружина, слагаше го на някой ъгъл, пускаше „Приказки от виенската гора“ и караше кучетата да танцуват срещу подаянията, хвърляни от минувачите. Беше дребосък със звънчета на шапката, невинните му големи луди очи бяха очертани с черни линии, на маншетите и реверите му също имаше звънчета. Не говореше на хората, пееше им.
Табелата на вратата на барачката гласеше „Менажер“ и стаичката преливаше от обич, обичта на окръжените с любов, глезени и гледани животни към техния невероятен повелител.
Толкова за Масинело Пиетро.
Хенри, слепият цветнокож, бе още по-необикновен. Необикновен, защото не само говореше ясно и културно, а защото вървеше без бастун през нашия живот и оцеляваше, след като другите загинат безславно в нощта.
Чакаше ме, когато влязох в преддверието на жилището.
Чакаше ме в мрака, скрит до самата стена, с лице черно, чак невидимо.
Очите му — слепи, но окръжени с бяло, те ме стреснаха.
Подскочих и възкликнах:
— Хенри! Ти ли си?
— Уплаших те, нали? — Хенри се усмихна, ала изведнъж си спомни защо е тук. — Чаках те — каза, като сниши глас и се огледа, сякаш наистина можеше да види сенките.