Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

А войникът бавно посочи тракийката Земела и една друга жена, вече не млада, но още хубава, чиито разкъсани скъпи дрехи показваха, че е била господарка. И лицето на Земела не отрази нищо, макар тя да разбра какво иска войникът. А лицето на господарката изрази изненада, отвращение, ала и любопитство, защото болгарският конник беше млад, тънък и посвоему красив. И възрастният ромеец пленник, вече с отрязани от славянина връзки, покри лицето си с длани. Аспарух попита:

— Продаваш ли твоите пленници за това злато, което виси на стремето? С него ти можеш да купиш десет жени.

А войникът само поклати глава за отказ. И Аспарух се обърна към княз Слав, та му каза:

— Славянино, войникът не иска да продаде робите си. И никой не може да му ги отнеме, дори великият хан, защото те са негов дял от плячката.

Аспарух скочи от седлото и с едно движение преряза трите аркана, които превързваха княза, защото през цялото време князът си стоеше вързан. А после отиде, та откачи златната огърлица от стремето и я подаде на княза, като му рече:

— Вземи я, нищо не може да се направи.

Войникът се наведе и почна да завързва краищата на въжето, което държеше пленниците за седлото на коня му и което славянинът беше прерязал. И Аспарух не искаше да погледне към Земела, но извърна против волята си глава и видя очите й. А Земела го гледаше все така спокойно и на Аспарух се стори, че очите й казват: „Знаех, че нищо не може да се направи. Знаех, че нищо няма да направиш.“

И без дори сам да очаква, Аспарух хвана ръката на войника и му каза:

— А разменяш ли твоите пленници с коня ми?

И болгарските конници шумно и дълбоко въздъхнаха, а войникът се изправи и се загледа в коня Алтъй. Не го докосна с ръка, само го помилва с поглед — от широките ноздри до краищата на златните косми на опашката, която докосваше тревите. И като насън войникът отиде до коня и с изтръпнали пръсти поиска да свали седлото. Но Аспарух му каза:

— Вземи и седлото.

И като хвана поводите на коня, войникът поиска да го отведе. Но конят отметна гордо глава. И се чу Аспаруховият глас:

— Алтъй, върви!

Войникът се отдалечи, като водеше коня, който извръщаше глава и цвилеше. Войникът не го възседна, не се допря до него, не се обръщаше да го види. И заплиташе стъпките си в тревата, та се препъваше.

А трябва да кажа, че Аспарух не обичаше коня си Алтъй. Защото конят беше влюбен в Аспарух, пък Аспарух не можеше да отвърне на любовта му. И жребецът всякак и всякога изразяваше своята обич и вярност, че и робство дори, и то така явно, че Аспарух се усещаше не на мястото си и се срамуваше за коня. И от себе си се срамуваше. Мислеше си, че така би могла да обича и да се привърже една кобила, но за жребец такава обич беше прекалена и ненужна. Защото дори цвиленето на Алтъй се променяше, щом чуваше звъна от Аспаруховите шпори, и навеждането на главата му беше друго, когато нежно я скланяше над Аспарух, и бягът му приличаше на танц, когато идеше срещу Аспарух. Жребецът ревнуваше другите Аспарухови коне, но не се бореше, а страдаше мълчаливо, ако го пренебрегнат. И Аспарух досега не можеше да се раздели с него, защото конят му беше подарен от Акага, но на Аспарух се стори, че Акага би разбрала размяната на кон като Алтъй срещу жена като Земела.