Чест

От устните й се изтръгна звук, едновременно стон и въздишка. Един от хората, който странно приличаше на Адем, я забеляза и предупреди другите. Ядосани и разярени ей така без причина, те излязоха от лодката на кея и тръгнаха да преследват Джамила. Тя хукна презглава по криволичещи улички и калдъръмени площади, но бързо се умори — краката й тежаха повече от късове бетон. Щеше да се събуди след малко, когато преследвачите й я притиснеха в задънена улица, тя, с цялата си сила, щеше да се катапултира от съня — задъхана. Ала в онзи миг още беше там, в града на своя кошмар.

В колибата беше задушно, спарено. Последната цепеница в огнището изпука и припламна, запращайки водопад от златисти искри, които се разлетяха като от вълшебна пръчка. Навън в долината изписка птица. Прокънтяха стъпки, но далечни, неясни. Джамила не ги чу. Поне сега. Още бягаше, за да се спаси, току-що бе завила към задънената улица.

В този миг лицето й изглеждаше по-старо от това на трийсет и две годишна жена. По врата й имаше бръчки — нагънати черти, наподобяващи тайнствена азбука върху дърво. Истината беше, че Джамила бе престанала да се чувства млада още преди години.

С внезапна сила тялото й бе издърпано назад и тя се събуди, върху бузата й се бе отпечатала шарката на облегалката. Лявото рамо я болеше ужасно и в началото Джамила не смееше да помръдне. Разтърка внимателно скованите си крайници с едната ръка, а с другата продължи да стиска писмото. За миг се взря с празни очи в хартията, сякаш забравила какво е. Но за разлика от лодките в съня й, писмото бе съвсем истинско. Истинско като планините, които я заобикаляха, и точно толкова зловещо. Джамила го зачете отново.