Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Той кимна признателно.
— А ти как се качваш?
— Нали преди минута ти се представих? — прошепна гърлено Адем.
От лицето й пролича, че е озадачена.
— Сигурно си говорил с Пембе, моята близначка. Кога я видя?
Точно тогава отново екна стрелба, сякаш отприщена от въпроса. Невръстното момиченце в ръцете на Джамила запищя и тя се видя принудена да избяга от двора. Адем продължи да стои, чувстваше се леко замаян, но му беше олекнало на сърцето. Близначка! Да, това обясняваше всичко. Рязкото държане, ледения поглед. Онова момиче не беше Джамила. Неговата Джамила.
Вечерта Адем застана на прозореца и загледа полумесеца над покривите, който хвърляше из селото снопове сребриста светлина. В тъмното светлинките в къщата наподобяваха запалени цигари. Вече му беше мъчно за Истанбул и се радваше, че утре си тръгва. Но какво щеше да прави без Джамила?
Отиде да се види с кмета и го завари да пуши наргиле по нощница. До него имаше газениче, което хвърляше сенки по стените и оставяше под очите му тъмнеещи дупки.
— Искам да ти подаря тази баклава и да ти благодаря за гостоприемството и за…
— А, не мога да ям такива неща. Жалко — каза уморено кметът. — Диабет.
Адем се взря в кутията в ръката си. Може би беше предназначена за друг. Той си пое дълбоко въздух. Смяташе да заговори с недомлъвки, но сега разбра, че няма как да го направи.
— Днес на сватбата видях едно момиче.
— Момиче ли?
Адем загледа как мъжът вдига бавно вежди и се досеща за какво става въпрос. О, Боже! Момчето смята, че се е влюбило.
— Разкажи ми за това момиче — подкани той. — Как се казва?
— Джамила — отговори Адем и усети как лицето му пламва.
— Джамила ли… Не познавам никаква Джамила.
— Дълга кестенява коса. Големи зелени очи.
Старейшината вдъхна бавно от дима в наргилето и поклати глава.
— Не. Тук няма такова момиче.
— Знае турски.
— О… май се сетих. Момичетата на Берзо. Всички ходеха на училище. Да не говориш за Доста Красота?
— За Доста Красота ли?
— Да, тя и близначката й получиха по две имена. Розова Орис и Доста Красота — каза кметът, но не обясни нищо повече — Виж какво, още си много млад, за да го знаеш, но любовта на един мъж е отражение на характера му.
Адем слушаше и недоумяваше какво му говорят.
— Ако мъжът е сприхав, любовта му ще е пълна с кавги. Ако е спокоен и добър, любовта му е балсам. Ако се самосъжалява през цялото време, любовта му ще се превърне на прах. Ако е весел, любовта му ще прелива от веселие. Преди да хлътнеш по една жена, трябва да се запиташ каква любов можеш да й дадеш.
— Е, добър човек съм — отвърна Адем.
— Знам само един добър човек — Пророка, мир на праха му — рече кметът. — При всички положения Берзо има прекалено много момичета. Обичаят е първо да омъжи най-голямото. А Джамила е най-малката. Въпреки това обаче ми се струва, че сте си лика-прилика. Семейството изживя много трудност. Майката Назе, клетата тя, почина при раждане. Много искаше да има син. Берзо се ожени повторно. Но новата жена още не му е родила деца. А най-голямото момиче Хедийе…
— Какво се е случило?
— Този човек, синко, е обречен. Нищо чудно да иска да задоми бързо дъщерите си. И да не се наложи Джамила да чака.
Адем грейна в усмивка. Все пак имаше надежда, макар и малка.
— Но не забравяй, че са бедни — прошепна кметът — Баща ти и братята ти може и да не одобрят, че взимаш за жена кюрдка, селянка. От друга страна… откакто майка ти избяга с друг мъж, семейството ти не се радва на най-доброто име. Може би е за предпочитане да вземеш за жена някоя от тук, отдалеч.
Изведнъж лицето на Адем помръкна. Той и не подозираше, че човекът знае за позора на семейството му. Подобно на скитащите племена, думите нямаха постоянен адрес. Пътуваха надлъж и шир, пръснати по цялата земя.
Любов като комета
Село на река Ефрат, декември 1977 година
Джамила бе задрямала в притихналата нощ край огнището с глава, клюмнала на една страна. Лявата й ръка беше увиснала от облегалката на стола, а дясната здраво стискаше писмо. Джамила беше заспала, докато го четеше за енти път.
Сънят й беше неспокоен, пълен с бесове. Страните й бяха поруменели, а лицето й лъщеше от избилата пот. В съня тя беше в град, който изглеждаше странно познат, а не приличаше на никой друг под слънцето. През центъра му течеше река, широка и буйна, с плавателни съдове с всякакви размери, които прихванати за кейовете, се клатушкаха нагоре-надолу. Джамила беше сама край реката и надзърташе в една от рибарските лодки. В кабината имаше неколцина души със смръщени лица и с тела, размекнати и полутечни, сякаш от восък. Говореха разпалено за… нея.