Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Джон — гласът му звучеше необичайно сериозно, — можем ли да уведомим хората отвън, че Дагни е жива… в случай, че има някой, който… който се чувства като мен?
Голт го гледаше право в очите.
— Искаш да дариш на някого отвън облекчение от последствията, че е останал там?
Франсиско сведе поглед, но отговори твърдо:
— Не.
— Съжаление ли, Франсиско?
— Да. Забрави. Прав си.
Голт се извърна с жест, който изглеждаше странно непривичен: беше неритмичен и рязък, като да беше неволен. Така и не се обърна отново; Франсиско го погледна учудено, после попита меко:
— Какво има?
Голт се обърна и го погледна за момент, без да отговаря. Тя не можеше да разбере що за емоция смекчава чертите на лицето на Голт: беше като усмивка, като нежност, като болка, но и като нещо по-голямо, което правеше всички тези представи излишни.
— Каквото и да е платил всеки един от нас за тази битка — каза Голт, — ти си поел най-тежките удари, нали?
— Кой? Аз ли? — Франсиско се усмихна шокиран, радостен, недоверчив. — Нищо подобно! Какво ти става?
После се разсмя и добави:
— Съжаление ли, Джон?
— Не — твърдо каза Голт.
Тя видя Франсиско да го наблюдава смръщено, леко озадачено — защото Голт го беше казал, обърнат не към него, а към нея.
Емоцията, която й внушиха непосредствените впечатления от къщата на Франсиско, когато влезе в нея за пръв път, не беше къщата като онази, която беше изпитала при смълчания й вид, когато я беше видяла заключена. Чувстваше не трагична самота, а ободряваща яснота. Стаите бяха голи и грубовато прости, къщата изглеждаше построена с уменията, решимостта и нетърпението, типични за Франсиско — изглеждаше като хижа на заселник, сглобена, за да послужи просто като трамплин за дълъг полет в бъдещето — бъдеще, където го очакваше такова огромно поле за действие, че не можеше да се губи време за нещо като комфорт в началото му. Мястото носеше сиянието не на дом, а на свежо дървено скеле, издигнато, за да приюти раждането на небостъргач.
Франсиско, с ръкавели на ръцете, стоеше в средата на всекидневната си от петнайсет квадратни метра с вид на домакин на палат. От всички места, на които някога го беше виждала, това изглеждаше най-подходящо да бъде негово. Също както простотата на дрехите му, в комбинация с маниерите му, му придаваха вид на висш аристократ, така и суровостта на стаята й придаваше вид на изключително патрицианско убежище — един-единствен царствен нюанс беше добавен към суровия изглед: два древни сребърни бокала стояха в малка ниша, изрязана в стената от голи трупи; орнаментите им изискваха лукса на дългия и скъп труд на някой занаятчия — много повече работа, отколкото беше отнело построяването на хижата. Дизайнът им беше избледнял и изгладен от вековете — много повече векове, отколкото са били необходими, за да пораснат боровете за трупите в стените. В средата на тази стая леките, естествени маниери на Франсиско бяха обагрени от спокойна гордост, сякаш усмивката му й казваше мълчаливо: това съм аз, това съм бил през всичките тези години.
Тя погледна към сребърните бокали.
— Да — каза той в отговор на мълчаливото й предположение — принадлежали са на Себастиан д’Анкония и съпругата му. Това е единственото нещо, което донесох тук от двореца си в Буенос Айрес. Това и гербът над вратата. Само това исках да спася. Всичко друго ще изчезне само след няколко месеца. — Той се разсмя. — Те ще конфискуват всичко, последните остатъци от „Д’Анкония мед“, но ще бъдат изненадани. Няма да намерят много, което да си струва. А колкото до двореца, няма да могат да си позволят дори сметката за отопление.
— А после? — попита тя. — Къде ще отидеш след това?
— Аз ли? Ще отида да работя за „Д’Анкония мед“.
— Какво искаш да кажеш?
— Помниш ли стария девиз „Кралят е мъртъв, да живее кралят“? Когато трупа от имота на предците ми вече го няма, моята мина ще стане новото, младо тяло на „Д’Анкония мед“ — собственост, която моите предци са искали, за която са работили, заслужили са, но никога не са притежавали.
— Твоята мина ли? Каква мина? Къде?
— Тук — каза той и показа планинските върхове. — Не знаеше ли?
— Не.
— Притежавам медна мина, до която мародерите няма да стигнат. Тя е тук, в тези планини. Аз направих проучванията, аз я открих, аз започнах да копая. Беше преди осем години. Аз бях първият човек, на когото Мидас продаде земя в тази долина. Аз купих тази мина. Започнах работата със собствените си ръце, както го е направил и Себастиан д’Анкония. Вече имам управител, който да се занимава с нея, беше най-добрият ми металург в Чили. Мината произвежда цялата мед, от която имаме нужда. Печалбите ми се влагат в банката на Мълиган. Това ще бъде всичко, което ще имам след няколко месеца. Това ще бъде и всичко, от което ще имам нужда.