Изкуплението на Атлантида

- Само за малко? - повтори тя, без да знае какъв отговор иска да чуе: да, само за малко или не, никога няма да те пусна.

Невероятно беше, че може да изпитва такива силни и объркани чувства към мъж, за когато почти нищо не знаеше. Но бе истина.

Дори за нея. Най-вече за нея.

Тя го познаваше, познаваше го на такова ниво, което няма нищо общо с разум, логика, дори и време.

- Да - прошепна той. - Да, само за малко.

Бренан така бързо прекоси стаята, че тя едва го видя, докато не я взе в прегръдките си я вдигна на ръце. Обувките й тупнаха на килима под краката й, а Тиарнан започна да изучава себе си и ръцете си върху силните му рамене.

- Благодаря ти - каза той простичко, но в това нямаше нищо просто, можеше да го разбере от начина, по който тръпките, разтърсваха могъщото му тяло.

- Не можах да го понеса. Нищо от това. Да ги наблюдавам, докато те зяпат или по време на танца, да виждам как онзи вампир те докосва - той млъкна и се наведе, за да допре челото си в нейното, и същевременно затвори очи.

Тя знаеше какво трябва да стори. Да го пусне да си тръгне. Да му позволи да я забрави и да продължи сама в мисията си. Проклятието го измъчваше. Бренан затегна хватката си около нея и сърцето й прошепна истината, от която се страхуваше. Нямаше избор. След като е далеч от нея, той ще я забрави и може би ужасната емоционална наситеност щеше да спре или да се успокои поне малко, за да може Бренан да запази разсъдъка си.

Бе на път да рухне и никой не го заслужаваше. Най-вече той самият. Този воин, който в продължение на години бе давал толкова много на човечеството.

Тя обгърна лицето му с ръце и погледна в невероятно красивите му черни, с пламък в центъра, очи.

- Бренан. Трябва да си вървиш. Трудно е и не мога... не мога да гледам как болката от всичко това те побърква. Мога да се справя и сама.

Той завъртя глава и положи една целувка от вътрешната страна на дланта й.

- Не - отвърна нежно. - Няма да те оставя. Ще работим заедно, за да открием истината, скрита зад тези учени и заговора им, а след това ще те освободя.

- Ще ме освободиш ли? - Тиарнан знаеше, че трябва да се отдръпне от него, но не можеше да се спре да го докосва. Да се отпусне в неговата топлина и да вдиша пикантния му мъжествен аромат.

- Не трябва да се въвличаш в проблемите ми - гласът и очите му бяха така сурови и студени.

Докато го наблюдаваше, очарована от видяното, черното в ирисите му избледня и те отново придобиха цвета на бледа и зелена пролет, но тогава непонятна за нея мисъл я накара да се зачуди за колко ли от проблемите му причината бе тя.